Автор Тема: Джон ДеЛореан и машината на времето  (Прочетена 701 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Април 07, 2019, 03:17:06
Прочетена 701 пъти

Неактивен Тери

  • Публикации: 122


Излизат цели два филма за него тази година:

https://youtu.be/FhyaYaK9lC4

https://www.imdb.com/title/tt5592796/

Имал е човекът мечта, и я е сътворил, останалото са митове и легенди. Каква е историята на Делореан зависи от това кого ще попитате. Безспорен факт е че зарязва работа която му осигурява над половин милион долара на година за да създаде кола която след време се превръща не само в класика, но и в култ.

Въпреки че автомобилът Делореан е пълен провал, Джон Делореан все пак остава в хрониките на автомобилната индустрия с друг всепризнат факт - въвежда съкращението GTO, участва в създаването на доста класики и почти става президент на Дженерал Мотърс. Проблемният му личен живот обаче замъглява славата, която заслужава.

Феновете на филма "Завръщане в Бъдещето" могат да апострофират, че някъде в пространствено-временния континуум вероятно съществува паралелна реалност където Джон Делореан е суперуспешен производител на едноименния си автомобил и неопетнено светило в автомобилостроенето. Във филма има един момент където Марти се връща в миналото и подсказва на Док как да разреши основната пречка за се построи машината на. Може би в онази паралелна реалност машината на времето бива изобретена и някой запален фен ще се върне в миналото и ще подскаже на Джон Делореан как да разреши проблемите си. Засега не сме в тази реалност, но де да знаеш, току-виж нещата се променили, като на филм.

За какво е цялата дъндания или DMC-12

Интересно е, че скоростомерът на истинския Делореан не стига до заветните 88 мили в час, необходими да се задейства пътуването във времето. Законът от онези години забранява скоростомерите да минават 85 м/ч. За филма е било лесно да преправят цифрата на 95 м/ч, а за звук да се ползва двигател на Порше. Реалността, естествено, не е филм. Както знаят притежателите на Делореан, автомобилът спокойно може да вдигне и над 85  м/ч, просто скоростомерът няма да отчете колко бързо се движите. А за да задействате машината на времето трябва само да си намерите 1.21 гигавата ток. И екжиктопрактор. Без екжиктопрактор няма как да се придвижите в нито към бъдещето нито към миналото.

В нашата реалност, Делореан достига до 110 м/ч, леко мизерно за спортна кола. Липсата на достатъчно средства е основна пречка пред намирането на по-добра технология. Готовият автомобил е  податлив на аварии. Може да се каже че най-същественият проблем на Делореан - и на човека и на машината - е поведението. И двамата се оказват небалансирани. Автомобилът е забележимо по-тежък в задната част. По някое време се оказва и че "крилатите" врати отказват да работят в студен климат. А самият Джон се отнася с твърде голяма лекота към важни неща. Но нима съществува перфектен гении?

Друга задявка са проблемите с поддръжката - първоначалната идея, че стоманеното купе ще е лесно за поддръжка бива бързо оборена. За разлика от стандартния автомобил, където едно чукване се поправя с мацване на малко боя, при Делореан няма начин за лесна корекция и трябва да се сменя целия панел. Освен това само външните панели са от "вечна" стомана. Останалото си ръждясва като стой та гледай.
За Джон проблемът с поддръжката засяга всички аспекти на ежедневието, което също в един момент започва да корозира.

Реално погледнато, автомобилът Делореан е технически Франкенщайн, събран от чаркове взети от други коли, макар и с впечатляващ външен вид. Притежателите на Делореан често ги модифицират за да се получи действително впечатляващ спортен автомобил. Конете под капака наистина не са достатъчно, но пък ако карате по-бавно тамън ще имате възможност да зарадвате феновете край пътя. Това да забележиш Делореан на асфалт си е цяло събитие.

А, ето един:



Спокойно може да се каже, че Делореан е не по-малко впечатляващ от Ламборгини. Ако някой се заяде, че Ламботата са много по-скоростни, просто изтъкнете че Джон хич не е се е опитвал да прави суперкола. Делореан е автомобил за кеф. 100 км/ч ги стига за 8.8 секунди, което хич не е зле. Жалко че не са успели да се спазарят за ротативката Ванкел, а вместо това са запълнили двигателния отсек с първият им попаднал V6. За в бъдеще са имали планове да правят и турбо версия с 250кс, но явно не са намерили екжиктопрактор, и така и не стигат до това бъдеще...

Част 1

Джон се появява на света 1925г, насред Голямата Депресия. Баща му е румънец, Захари Делуреану, и работи в завода на Форд, но лошият английски, пиянството и неуравновесеният характер му пречат да се издигне. По онова време служители на Форд редовно обикалят по къщите на работниците да търсят откраднати инструменти и признаци за неетично поведение, неща несъвместими с фирмения морал. Автомобилната индустрия демонстративно налага волята си.

Може да се каже че кариерата на Джон е опит за отмъщение за тези моменти от детството. Насочва се към фирма по-голяма от Форд, и се бунтува срещу вътрешните правила. И когато това става  невъзможно, той напуска и става самостоятелен, за да атакува Големите отвън. Е, прави го и за да си създаде лайфстайл какъвто винаги е мислел че заслужава. Но това по-късно.

Когато е тинейджър, родителите му се развеждат и Джон повече не вижда баща си. Чак през 1968г когато Захари умира, заводът се обажда на Джон да дойде да прибере съндъчето му с инструменти. През това време Джон се е изкатерил доста нагоре по стълбата на успеха - първоначално в развойния отдел на Пакард, а след това и при Дженерал моторс, като инженер към Понтиак.

В онези ранни времена автомобилните марки все още нямат свой облик и специфична притегателност, но в офисите на Понтиак бълбукат интересни идеи, целящи да променят това. Понтиак започва да снабдява коли за наскоро появилия се NASCAR, и дори печели титла. Ако хората започнат да свързват Понтиак с неща като скорост и силни усещания, то продажбите няма начин да не скочат, нали? Младежта определено ще клъвне. А в Понтиак имат приказка, че трудно ще продадеш старешка кола на един младеж, но лесно може да продадеш младежка кола на един старец.

Новаторската идея обаче трудно се пробутва на босовете в GM. Те си карат големите, тежки коли, возещи гладко като кораб от предградията до офиса, и няма как да ги убедиш че автомобилът може да представлява нещо различно.

През 1961г Джон да става главен инженер в Понтиак, едва на 36г. Работата е забавна - след работа колегите му изкарват прототипи за проба по дългата права улица край офиса. Градските младежи често се състезават с тях на сфетофарите, и често губят.

Докато автомобилната индустрия се чуди как да убеди купувачите да си купят нов спортен автомобил, на Джон му хрумва гениална идея: не е важно колко са конете, важно е купон да става. И като добавиш едни вълшебни буквички и готово, купувачът омаян.
 
През 1963г екипът на Джон се замислят какво ли ще излезе ако натикаш 389-кубиков V8 от Бонвил в по-малка кола, примерно Понтиак Темпест. Ми излиза маневрена спортна кола с предостатъчно мощ, естествено.

Проблемът е във вътрешнозаводското правило, че средноголемите коли не могат да имат двигател по-голям от 330 кубика. Единствената "вратичка" да се вкара новият модел в продажба е да се пусне като "екстра", за 296 долара, към стандартния модел на Темпест. Като фен на спортни коли, Джон вече си е харесал едно буквено съкращение с което да наименува модела, заимствано от името на лимитирана серия Ферарита - Gran Turismo Omologato. Така се появява окомплектовката GTO.

Още преди босовете в GM да надушат какво става, дилърите вече се натискат да поръчват, и 5000 бройки се продават от раз.

Джон и компания не само въвличат GM в бизнеса с "мускулестите" коли, но и откриват липсващото звено между грандиозните лимузини на Детройт и технически по-напредналите и по-маневрени вносни дребосъци. Последното е доста съществено за бизнеса, във време когато пъпчивите младежи състезаващи се по сфетофарите са много по-наясно с промените в масовия вкус отколкото старомодните напудрени фасони в Детройтската индустрия.

Именно имиджът на взезнайковците-тинейджъри допада особено на Джон. Нали идеята беше да се намерят начини да продадеш младежка кола на някой дядо. През 1968г рекламата на GTO приканва купувачите: "Вземете си едно такова, преди да сте остарели твърде много за да го оцените". Журналистите също почват да определят Джон като динамичен шеф, добре запознат с младежката култура.



През 1965г сп.Car Life нарича Джон "мъжът в тигровата кожа", наблягайки на това колко е изненадващо млад и влиятелен, и колко различен от останалите автомобилни шефове. По това време Делореан изглежда така:



За Джон не остава нищо друго освен да се съобразява с този имидж - спира да пуши и отслабва, за да придобие сам по-спортен изглед, пуска бакенбарди и започва да боядисва косата си катранено черна. Дори започва да идва в офиса на най-консервативната корпорация в Америка облечен с поло, кецове и накичен с бижута, а в свободното си време се размотава като супермодел, по риза разкопчана до половина. На стената в офиса му виси сладурски плакат на анимационното песче Снупи.

Част 2

С това Джон загърбва сухарският имидж на "аз преживях Голямата Депресия и служих в армията през Втората Световна" и възприема по-актуалния образ на бунтовен тинейджър под покрива на GM. Дори си прави пластична операция на лицето за по-изсечени черти. В интервю за сп.Форчън Джон твърди че е пластиката далеч не е козметична, а резултат от преживяна катастрофа с прототип, но списанието така и не намира никой който да си спомни такъв инцидент, нито дори случай когато Делореан да е карал кола на споменатата писта.

През 1965г Джон вече оглавява Понтиак, като най-младия човек въобще на такава позиция. Репортери се тълпят да го интервюират не само в офиса но и вкъщи, където се дивят на ултрамодерния му стил, разбира се дебело подчертан от локумите разтягани от самия Джон: как кара до работа с Джеферсън Еърплейн на макс от радиото, как събира арт колекция, как тренира мускули, как пише роман за атомната война. Говори с възвишен тон за това как младежта стои начело на "неорелигиозния метаморфозис" в културата, и за това как колегите му се чувстват задължени да гласуват за Републиканската партия. И между другото подхвърля как разучава "ъндърграунд материали" и слуша FM радио за да опознае "поколението на любовта" което тъкмо навършва възраст в която ще почне да закупува коли.

Джон вдига гири през 1973г за сп.Форчън:



Журналистите бълват статии как Делореан е доказателство, че индивидуализмът и вътрешните убеждения не пречат на напредъка в капиталистическата система. По-нататъшната история на Джон обаче показва колко е неразумно нафуканите бизнесмени да се правят на рок звезди.

Част 3

Местната преса в Детройт съвсем е заслепена от лъскавата прическа на Делореан. И Джон решава че е време за преместване там, където ще се чувства по на място - сред върлите автомобилни манияци, в извора на младежка култура, на мястото където никой не се интересува от твоето минало: Калифорния.

Западният бряг не му е съвсем чужд - някъде там живеят роднини на майка му и като малък Джон е пращан там когато атмосферата у дома стане твърде агресивна. През 1968г Джон и съпругата му не само се развеждат, но и се съдят, и за отмъщение съпругата показва на журналисти сметките на Джон от клиника по пластична хирургия. И отново Джон бяга в Калифорния, колкото може по-често, далеч от агресията. По стълбите на служебния самолет слиза като рок звезда: надянал слънчеви очила, сакото преметнато през ръката, готов за купони. Сред гаджетата му са Урсула Андерс, Кендис Берген и Нанси Синатра. Купоните са в частен клуб на Родео Драйв в Бевърли Хилс, където често се появяват звезди като Миа Фароу и Раян ОНийл.

Понякога Делореан отлита за Калифорния в четвъртък и се връща във вторник, колкото да си прегледа пощата и да подхвърли опаковка розово червило пред някой младши колега, обяснявайки как Нанси Синатра иска Файърбърд в такъв цвят и го иска доставен в рамките на четири дни.

През 1969г Джон получава поредното повишение, оглавявайки  Шевролет. А в Калифорния се сприятелява със Сами Дейвис джуниър и Джони Карсън, размотава се в компанията на бизнесмени-плейбои, шофьори-състезатели, телевизионни продуценти - все хора заработили своите първи милиони и напуснали ярема на голямата корпорация. Това са и хора, чийто идеи за парите са тотално различни. Джон може да ползва шепи от доларите на GM, но каквото и да се получи в резултат, все ще принадлежи на GM. Колкото и да е добър, детройтският стил на живот си е доста ограничен.

Част 4

Така Делореан започва да търси нови източници на средства: купува си дял от футболен отбор, заема място в управителния съвет на няколко нови компании. Но това не се харесва на шефовете в GM. Ако работиш в Генерал Моторс, не може да се разсейваш с други фирми.

За шок на консервативните си колеги, Делореан кара Мазерати Гибли вместо нещо от GM.

Веселбата приключва малко по-късно същата година, когато Джон се жени за калифорнийка. Джон е на 44г, съпругата му на 20. Баща й е не само футболна легенда за която вече има филм, но и герой от войната, и популярен спортен журналист. На сватбата се мешат холивудски и детройтски знаменитости, отвън обикаля охрана в радио-коли, а вътре щъкат бодигардове наблюдаващи всичко на камери. Дори идва известен хор да пее песен за булката, написана от Делореан.

Личният му живот обаче продължава да е нестабилен, и скоро следва поредният развод, защото, според Джон, "с нея не може да се води смислен разговор". Приятелите му организират за него уикенд в Малибу с три проститутки, едната от които много прилича на бившата съпруга. Джон остава особено доволен, определяйки жеста като особено "стилен". "Само в Калифорния може да се случи такова нещо, никой в Детройт няма достатъчно стил за подобни работи."

- пред портрет на бившата съпруга:



1972г е пълна с още вълнуващи събития. Следващата госпожа Делореан Джон вижда за пръв път в сп.Вог, и откъсва страниците за да ги запази. Сам казва че е бил "влюбен до уши, като тинейджър в кинозвезда".

- третата свадба, с манекенка:



По това време започват и професионалните му проблеми - GM тихомълком го разследва за вземане на подкупи от доставчици на авточасти, но ползата от присъствието му във фирмата все още се цени високо и Джон катери още едно стъпало, до директор на Северноамериканския отдел на GM. Офисът му е с електронни ключалки и според самия Делореан това е защото "колегите се страхуват че някой недоволен може да нахлуе да ги бие, я радикален левичар, я сърдит клиент, я напушен служител."

Във фирма със строга йерархия обаче, директорското място не дава почти никаква възможност за самостоятелни решения. Това е работа за хора които обичат да въртят химикалка и да се подмазват. За свободомислещ бунтовник като Джон настъпва "кризата на средната възраст". В интервю той възкликва "Ето ме тук, опитвайки се да убедя народа да си купи уж радикално нов продукт. Излишни неща и пълни глупости. И се замислих, не би ли трябвало животът да има по-различен смисъл?"

Колегите му също не харесват Делореан, който стои далеч от политиканстването по време на коктейли, не спазва етикета на костюмарите в офиса, а в интервюта думите му са направо динамит. И някакси успява да се издигне до такива висоти без да са му нужни приятели. Един от шефовете му го предупреждава да стане по-невидим, но да искаш от Джон да стои далеч от пресата е като да искаш от него да спре да диша.

Част 5

Същата година Джон е поканен да говори пред закрита конференция на GM. Съветван е да напише нещо критикарско за контрола по качеството, за влиянието на гаранционните ремонти върху фирмата. Речено-сторено... Конференцията се провежда в отдалечен луксозен хотел, предназначен да приютява американския Конгрес в случай на атомна атака. Залата в която се събират автомобилистите е противобомбено убежище с врати тежащи до 28 тона, които могат да отцепят мястото при атомен взрив. Вътре цари чувство за тотална сигурност, поне до момента в който текстът на речта на Делореан "изтича" до вестниците. Ден преди конференцията тя вече се разпространява из цялата страна. "GM предупреждава директорите си че трябва да повишат качеството на колите" е заглавието на Ню Йорк Таймс.

Делореан твърди че това е саботаж. GM почват разследване на утечката, и на Делореан, наемайки частен детектив. Рапортът който получават съдържа и "някои твърдения за частния живот на Джон", както и съмнението че самият Джон е разпространил материала. На следващата година GM обявава че се разделя с Делореан и никога не разяснява причините. Нещо като пенсиониране, плащат му бонуси, цанят го за шеф на благотворителна фондация подкрепяна от автоиндустрията, и му дават ключовете за представителство на Кадилак във Флорида.

И понеже GM има интерес да мълчи, Делореан може да каже каквото си иска. Сега той е "човекът който уволни Дженерал Моторс", води лекции, пише статии, има слава на бунтовник в автомобилната индустрия, става много по-авторитетен от бившите си колеги, които "са толкова привързани към гротескните чудовища от 1960-те и 70-те". През това време петролното ембарго изстрелва цените на горивата в космоса. Все повече американци започват да считат притежанието на голяма кола за кощунствено разищение. Идеален момент да плямпаш неща като тези дето се леят от устата на Джон.

Част 6

Официално, Делореан отрича че се готви да стартира автомобилна фирма, чак до момента в който фактът е на лице. GM му спира бонусите веднага. Никой не му се изсмиват в лицето, което показва колко много народ вярва на Джон Делореан. А до този момент единственият независим автомобилен производител успял да предизвика GM на дуел и да спечели е Уолтър Крайслер в далечната 1920г.

Само две години преди Делореан да обяви намерението си да произвежда една много безопасна портна кола, един нахакан предприемач се опитва да рекламира такава една много безопасна спортна кола, която нарича на себе си, Бриклин. Фирмата банкрутира за около година и автомобилът Бриклин ще бъде запомнен с две неща: скоростта с която собственикът й профуква 21 милиона долара оперативен капитал даден му от канадската провинция Ню Брунзуик, и забележителните вдигащи се нагоре врати.

Прогнозите за шанс за успех на Делореан са 1:10. Един аналитик от Уолстрийт пък разказва какво посъветвал клиент желаещ да инвестира в Делореан: "По-добре вложи пари във вино, жени и песни. Вероятно ще има същата възвращаемост, но ще е много по-забано."

Никоя банка не пожелава да го подкрепи, и Делореан се обръща към държавните фондове за развитие за да си построи завод. През 1978г сп.Бизнесуик пише че фирмата на Джон "флиртува с Канада, Испания, Пенсилвания, Охайо, а напоследък и с родния му Детройт". Казват че губернаторът на Алабама звънял на Делореан многократно по нощите за да го моли да дойде да строи коли в неговия щат. Но повечето от тези неща са хвалби.

Делореан подписва с Търговския департамент и с правителството на Пуерто Рико да построи завод в бивша ВВС база там. Пуерториканците празнуват кратко. Само след няколко месеца Джон обявява че е получил по-добра оферта от Британското правителство и заводът ще се строи в Северна Ирландия, на едно кално пасище край Белфаст. Насред гражданската война. Ама буквално. Мястото е ничия земя между два воюващи квартала: от едната страна протестанти, от другата католици. Наблизо е и затвор, в който пристига една от иконите на северноирландската война, място на протести, драма и размирици.

Част 7

Спонсорите на Делореан - Лейбъристкото правителство във Великобритания и Северноирландската Агенция за Развитие - се надяват заводът да създаде достатъчно работни места и с това да намали проливането на кръв в Белфаст. До този момент хроничната безработица кара хората да се присъединяват към IRA и този период остава в британската история под названието "Големите проблеми". С типичната си скромност, Делореан казва: "Започвам да мисля че Бог ме доведе тук, за да стана част от разрешението на кризата в Северна Ирландия".

На 2 октомври 1978г Делореан идва за първата копка, докато зад оградата върви малък местен протест с плакати: "Британци разкарайте се, янки вървете си дома." Началото на строежа за кратко е спряно, докато се уреди малък диспут относно храст глог, за който ирландските работници твърдят че се обитава от феи и отказват да го докоснат. Според легендата, който отреже дърво обитавано от феи ще загуби я ръка я крак. Дори булдозерите го заобикалят. Накрая една сутрин дървото изчезва. Ирландските работници го обявяват за лош знак: "Вие провалихте цялото начинание. Дървото на феите ще ви види сметката."

Само няколко години по-късно, през 1982, заводът е в банкрут, след като Маргарет Тачър спира държавните пари за него. Делореан търси всякакви начини да изплува, и неусетно се забърква с търговци на наркотици. Но по това време Рейгън вече е започнал "войната с дрогата" и без да знае, Делореан всъщност си говори с агенти на ФБР под прикритие. Делореан ги лъже че 10млн долара ще спасят завода от затваряне. Срещата е част от "Операция Пълен Кръг" и всичко се заснема. Може би ирландците са били прави.

Част 8

В действителност падението започва доста по-рано. През 1974г в интервю Делореан казва че му трябва съвсем малко за да живее, "някъде 60-70хил. долара, мога да си лежа на плажа до края на живота, но това не е моят стил. Аз тичам защото това ме вдъхновява." По това време Делореан вече е знаменитост, автомобилен иноватор който изоставя (това е официалната версия)  работа за 650,000 долара годишно. Но Америка все още е място където един бял човек все ще намери начин да реализира своя потенциал. А Джон е още пълен с енергия в младите си 49-години.

Но каквото и да разправя Джон на журналистите, все пак си личи че тези 650хил доход му липсват и той би направил всичко за да ги възстанови. Впоследствие журналистически разследвания разкриват как приключенията на Делореан през 1970-те имат една обща черта - Джон е безскрупулен.

Пример е случката с един автомобилен дилър който наблюдава в ужас как, след като позволява на Делореан да участва в бизнеса, Джон започва да трупа огромни дългове. Накрая дилърът вдига ръце и напуска града, оставяйки всичко зад себе си: "Той ползва чара си за да сключи сделка, след това прецаква партньорите си. Отвътре този човек е демон."

Част 9

Междувременно, Делореан планира завръщането си в големия бизнес и отмъщение за GM. През 1974г Джон пътува до Торино, където Джорджето Джуджаро (легендарния дизайнер на Ламборгини) прави скечове за колата, която в последствие ще излезе като DMC-12. Джуджаро представя елегантно парче неръждаема стомана, леко мязащо на Ламбо, и на прототипа Порше Тапиро. Колата е различна от останалите возила по асфалта, и става все по-футуристична докато върви набирането на средства за да се построи заводът.

Делореан иска двигателя да е отзад, и настоява за вдигащи се gull-wing врати, и за купе от неръждаема стомана. Останалите му претенции са предимно концептуални: багажникът да е достатъчно голям да побира стикове за голф понеже "тази кола е насочена към точно определена част от пазара - похотливия ерген, който я измисли!"

Екипът по инжинерингов дизайн първоначално се ръководи от стар колега от GM, но през 1978г партньор на Делореан става Колин Чапман, основателят на Лотус и техният водещ Формула1 Тийм Лотус. Колин преправя дизайна на DMC, започвайки от техническата част. Същата година фирмата на Делореан набира над 12 милиона долара от група големи инвестори, сред които Сами Дейвис Джуниър, Айра Левин (автор на Бебето на Розмари), директорът на ПанАм и подобни.

Парите се представят че са за "развитие и новаторство", но някакси заминават в Швейцарска банка, под шапката на съвсем друга фирма, в която участва разнородна сбирщина хора. Впоследствие фирмата на Делореан прехвърля 18млн долара които евентуално трябва да стигнат до Лотус по начин, че да се плащат по-малко данъци. Голяма част от парите обаче изчезват, без счетоводителите да открият нищо нередно. По-късно, през 1985г машинациите водят до съд за Делореан, и се оказва че едва 137хил долара са стигнали до Лотус.

Част 10

През 1979г Делореан все още е на върха, а Уолстрийт Джърнъл излиза със заглавие: "Превземането на Детройт: Джон Делореан обещава да покаже на индустрията как се правят коли".

Заводът в Белфаст отваря врати 1980г, "чистичък и модерен, подреден като компютърна инсталация на IBM." Всичко е пълно с надежди. Дори има отделни входове за протестанти и за католици. 1000 работника влизат и се събират около дървен прототип на DMC-12. Почти като дървото на феите. За завода дори се снима документален филм.

Делореан обаче не харесва Белфаст и се безпокои че може да стане жертва най-малкото на отвличане. През 1970-те Ирландия е на второ място след Сицилия по отвличания, и лъскавите чуждестранни бизнесмени са популярна мишена. След като научава как Кисинджър се разхожда с брониран кожен шлифер, Делореан настоява също да му намерят такъв.

При посещения на завода Джон почти никога не отсяда в Белфаст, а лети до Лондон в Конкорд и отсяда в Савой, Риц, и подобни. До завода пътува с хеликоптер, въпреки че бизнесът му работи с чужди пари и вероятно би трябвало поне да направи опит да намали страничните разходи. Но такива са 1980-те, още не е модерно начинаещите бизнесмени да се гърчат по гаражи. А и това е Джон Делореан, който казва неща като: "По-скоро ще дам да ме стерелизират отколкото да се кача във втора класа." Отвътре той си остава бедно момче, но вкусовете му са луксозни.

В Ню Йорк фирмата му наема два етажа на Парк Авеню, с лоби цялото в мрамор. Голямото стъклено бюро на рецепцията може да побере 10 души. Офисът на Делореан е с изглед към Сентрал Парк, но по ирония на съдбата изгледът е частично закрит от сградата с офисите на GM. На стената в офиса му виси огромна фотография изобразяваща самия Делореан, седящ на скала и гледащ океана заедно с осиновения си син. Надписът отдолу има текст от песен на Джони Мичел: "Спомням си илюзиите на живота".

От фирмените пари Джон плаща на себе си близо 80хил долара за да премести семейството си от Детройт в Ню Йорк. Настаняват се в 20-стаен апартамент на Пето Авеню, което журналистите наричат "най-стилното сдание на най-снобската улица". Сградата се обитава от знаменитости сред които и Рупърт Мърдок. Делореан притежава и други имоти, включително голямо ранчо край Сан Диего, с коне, екзотични птици и хот-тъб за 10 души. През 1981г си купува и огромна ферма за рекордните 3.5млн долара в Ню Джързи. От фирмениет пари се плаща и за шофьори и слуги, автомобили и поддръжка на имотите, и за скъпи колекции картини които просто се трупат из залите на офиса. Плащат се и всички прищявки на един ексцентричен декоратор, който работи със скоростта на охлюв.

Част 11

Делореан живее в по-голямо охолство отколкото по време на златните си години в GM и Британците плащат сметката. До момента в който Маргарет Тачър взема властта през 1979г. Сделката с Делореан става нежелано бреме останало от предишното правителство, а последното нещо за което ще се загрижи Маргарет Тачър е благоденствието на Белфаст. Новите управляващи не вярват, че създаването на работни места помага в битката с IRA, следователно няма смисъл да се плаща на Делореан да създава тези работни места. И парите спират. До този момент са отпуснати 150млн долара.

За да омилостиви британските държавни посетители в завода, Джон наема английска секретарка, която на практика влиза в ролята на мениджър. Тя контролира кой се среща с Джон, и къде отиват чековете.

Биографи описват Джон през 1981г като човек който се страхува от всичко, опасява се че IRA ще го подгони, или че ще дойде британски наказателен отряд. Джон моли вицепрезидента на компанията си (бивш съветник на Робърт Кенеди) да го свърже с израелското разузнаване, за да им предложи план как да измайсторят фалшиво обвинение срещу "Арабските радикалисти" и да го ползват като извинение за завземане на саудитските петролни полета. И ако може да му намерят брониран шлифер.

Кръгът с близки хора около Джон постепенно се смалява. Има само един човек на когото той вярва безприкословно - тя работи в малко магазинче под табела "Гледам на длан и съветвам". Г-жа Делореан първа открива гледачката, искайки съвет, защото са бездетни. Джон плаща 10хил долара и двойката действително се сдобива с дете. От тогава Джон винаги се консултира с гледачката за важни решения. Той й дава пари, и тя му казва че това са просто изпитания, и всичко ще бъде наред.
   
Част 12

През 1980г коледният каталог на Америкън Експрес включва ограничена серия Делореан DMC-12 покрит с 24-каратово злато, само за 85хил долара. В определен смисъл златният Делореан е символ на тази кола - абсурдно скъпа коледна играчка за хипотетично богати хора пазаруващи на кредит. Каталогът предлага 100 бройки, но се продават само две. Според "Дейли Мирър" Род Стюарт е купил едната, но това се оказва измислица.

Първите редови Делореани отпътуват от Белфаст за Америка на 20 април 1981г. С дизайн на Чапман, колата наподобява стоманен Лотус. Делореан ги рекламира като "етична спортна кола", но в действителност автомобилън не е нито едното нито другото, нито особено безопасна, нито толкова икономична колкото се обещава.

На практика на ДМС-12 осезаемо липсва мощ, а управлението е тегаво. На едно автошоу посетител остава заключен в колата за повече от час, когато вратите отказват да се отворят. Електрическата система има вграден проблем, който съсипва живота на акумулатора - това открива приятелят на Делореан, Джони Карсън, малко след като подкарва автомобила. Но понеже производството досега струва много време и пари, фирмата е принудена да лепне етикет като на луксозна кола - 25хил долара. А през 1981г за тези пари може да си вземеш съвсем нелошо Порше.

ДМС-то все пак се продава, макар и не достатъчно бързо. Но самата кола не е важна. Тя започва като идея, с която Делореан набира пари, и се превръща в капитал, който той се надява да изтъргува ако бизнесът запецне. Каквото и да казват почитателите, издигнали ДМС в култ, на практика тази кола представлява набор стандартни части в красива опаковка. ДМС не е бъдещето на каквото и да било. Човекът чието име стои върху колата е бъдещето. Той е гладна душа, вземаща все повече смели заеми за начинания с въображаем успех. Той е съвсем наясно, че в Америка бизнесът е това, каквото можеш да изментиш без да те хванат. Джон си гради златно бъдеще и изнамира все по-големи балъци на които да прати сметката.

Част 13

Именно това почва да забелязва английската секретарка. И Джон зопочва да я държи настрана. Кара я и да чете записки от заседанията на Британскяи парламент, и да отбелязва къде се споменава Делореан. Споменаването не съдържа хвалби.

Постепенно секретарката придобива точна представа за разходите на Джон и за финансовото състояние на фирмата. И започва да подозира че Джон гласи нещо. Една нощ секретарката идва в офиса на Делореан и награбва две торби документи, включително дупликати на всяка бележка която е печатала под диктовката на Джон. Някои документи показват че фирмата злоупотребява с държавни пари, други показват как един от управителите профуква хиляди лири за позлатени кранчета за мивка от Хародс.

Изникват и планове да се преструктурира фирмата и да излезе на фондовата борса като холдинг. Предложените акции обаче ще обогатят лично Делореан с около 120 милиона долара, докато дребните вложители - като автомобилни дилъри които участват срещу правата първи да продават ДМС, както и много от директорите да самата фирма - ще получат трохи. Британското правителство, което има две места в борда на директорите, ще ги загуби, а с това ще се загуби и възможността да наблюдават какви ги върши Делореан с техните пари. В новия холдинг те биха получили едва 8млн, от 150-те милиона които държавата налива в началото.

Част 14

Вместо да се занимава на дребно с ирландските власти, секретарката отива направо в Лондон и рапортува на един парламентарист, който обещава да задвижи нещата. След като няколко седмици никой не помръдва пръст, тя отива при един журналист, и най-големият клюкарски вестник в страната започва да разследва историята. Опитът им да интервюират Делореан му подсказва, че има предателство отвътре. Отговорът му е в типичния изискан стил - праща своя ексцентричен декоратор да достави бележка до секретарката, изписана на позлатен лист: "Джон не е сърдит, нито обиден. Той просто иска да знае защо правиш това. Той просто иска да говори с теб."

Междувременно клюкарският вестник се отказва от публикацията, по нареждане на Рупърт Мърдок, който тогава е съсед на Делореан. По-късно Мърдок ще обясни как познава г-жа Делореан само бегло, и че не познава Джон въобще, а статията е спряна защото се базира само на думата на обидена служителка. Журналистът-автор обаче праща статията на друг вестник, и Мърдок запознава Делореан с най-добрия адвокат по клеветите.

Делореан замазва очите на пресата, наричайки секретарката нестабилна, и определяйки я като машинописка, а журналистът определя като безработен писач с таен замисъл. Отрича и идеята че мами британското правителство. Вестниците почват да пишат статии в негова защита. Самият Джон пристига в Лондон облечен с поло и двуреден английски костюм, обяснявайки как секретарката е "стара и нервозна", а парламентаристът "никога не е бил известен с интелектуалната си мисъл". След което отлита за Белфаст, където намеква за чуждестранен заговор "да се разруши една от гордостите на града". Обещава и да съди вестника за 250млн долара обезщетение.

Част 15

Разследване на Скотланд Ярд не открива нищо нередно, но скандалът забавя излизането на Делореановия холдинг на борсата. 120-те милиона се изпаряват. Фирмата деяни достатъчно дълго, че да свърши всички пари. През 1982г британският производствен отдел е в банкрут, макар че все още действа и се търси начин да се спаси някаква част. Междувременно рецесия в САЩ намалява търсенето на автомобили, но Делореан не се вслушва в мъдрите предуппреждения на съветниците си, и настоява заводът да бълва още.

Начело на процедурата по банкрута е бившия кмет на Лондон, сега данъчен служител известен като "Гробаря".

На пресконфренция в Лондон, Джон обявява че е "доволен" от новината, след което хваща Конкорд обратно за Ню Йорк и същият ден казва пред в-к Таймс: "Излязохме без драскотина. Проблемът остана в ръцете на британското правителство, а ние се забавляваме." Твърди и че банкрутът ще изтрие 130млн долара дългове на фирмата. "Гробарят" нарича изказванията "бръщолевене".

През следващият месец Джон мотае процедурата по банкрута, и неколкократно казва че е намерил инвеститор, който ще спаси фирмата, обикновено арабин, понякога дори арабски държавен глава. Сумата която инвесторът ще влага винаги остава една и съща - 30млн долара. "Гробарят" възкликва, че това нямаше да звучи фалшиво, ако поне сумата се променяше от време на време. Джон обаче не пада по гръб. Няколко дни преди да бъде обявен краят на фирмата, на пазара излиза колекция мъжка козметика Делореан. За Ню Йорк Пост Джон казва на майтап: "Мислехме да я наречем Аромат за загубеняци".

Част 16

Делореан пише поредния чек на гледачката, която му казва да не губи вяра. За да спи нощем обаче му трябват и хапчета за сън. През деня Джон се налива с кафе за да е свеж на срещите с потенциални инвеститори. Отчаянието замъглява здравомислието. През фаталната 1982г, един федерален доносник умело успява да забърка Делореан в операция свързана с трафик на кокаин.

Според обвинението Делореан търси пари от "мафиоти" внасящи кокаин от Колумбия - след като получат дрогата, те ще инвестират част от печалбите си във фирмата му, спасявайки я от изчезване. В замяна Делореан предлага единственото нещо което му е останало - контролния пакет във фирмата.

Фактите са спорни. Доносникът е бивш съсед на Делореан, и сам предлага на ФБР да им сервира главата на "една популярна личност". Няма запис на разговора с Джон, и не може да се докаже кой пръв е подхвърлил идеята за дрогата, но ФБР още в началото отварят досие за Делореан. Цел на операцията е както да се улови собственика на самолетите с които се извършва трафика, така и Джон Делореан, който очаква да изкара печалба от далаверата. ФБР се готви да прибере както нелегалната печалба, така и самите наркотици.

На съдебния процес доносникът твърди че Делореан обещал да инвестира 2млн долара, и питал дали е възможно да се обърнат в 40-50млн чрез "задграничните връзки", както и че Делореан не се е отказал когато научил че парите няма да са съвсем чисти.

Част 17

Вестниците почват да задават въпроса дали Делореан е далавераджия или жертва. Намерението му да участва в сделка свързана с дрога остава недоказано. Адвокатите му твърдят че е бил въвлечен в сделката без да знае какво точно става. В автобиографията си Джон се описва като отчаян гражданин, затънал на погрешното място: "Чувствах се като в онези филми на ужасите, където чудовището е неубиваемо и продължава да те преследва, все по-голямо и все по-силно. Само дето ние бяхме в реалния живот и чудовището беше от плът и кръв. Моят флим беше безкраен."

Според Делореан, федералният доносник го заплашва че не може да загърби сделката, защото вече знае твърде много: "Ще ти пратя главата на дъщеря ти в пазарска торба." Според свидетели обаче, двамата продължават да контактуват съвсем приятелски доста време след този разговор. Следващите месеци Делореан продължава право към капана.

Заговорниците по сделката дори създават свой жаргон, като започват да наричат контрабандата "маймуни", от времето когато същите самолети са разнасяли екзотични животни. При приключване на сделката Колумбийския картел трябва да се обади с кодовото съобщение "затънали сме до колене в маймуни". Джон също започва да споменава "маймуни" в разговори, на майтап, и за това има записи и видео. При една от срещите на заговорниците в съседната стая има толкова много федерални агенти, че димът от цигарите им задейства противопожарната аларма.

Част 18

Между заговорниците не всичко е гладко. Собственикът на самолетите с които ще лети дрогата не вярва на федералния доносник, и го нарича змия, която би продала собствената си майка ако може да изкара печалба от това.

Има и друг проблем за обвинението: Делореан би трябвало да вложи 1.8 млн долара за покупката на коката. Но Делореан не притежава 1.8 млн. Един истински трафикант не би продължил сделката в такъв случай, но агентът под прикритие предлага да даде заем на Делореан и на практика го въвлича в нелегална дейност. Като гаранция за заема, Джон предлага каквото е останало от банкрутиралата фирма - автомобилни части, офис обзавеждане, и 40 броя ДМС-12.

Това че мафията все още иска Делореан да участва в сделката, независимо от безпаричието му, и само срещу дял от една забатачена фирма, не предизвиква никакви съмнения у Джон.

Част 19

В поредната ирония на съдбата, кокаинът е още една сделка в която Делореан не влага и стотинка собствени пари. Контролния пакет за който става дума не се отнася за основната му американска фирма, а за неизползвана, регистрирана в Англия фирма която не притежава абсолютно нищо, и която е част от процедурата по банкрута. Адвокатите впоследствие ще използват този факт, за да извоюват неговата невинност.

Адвокатите на Делореан твърдят, че това е опит от негова страна да избегне както нарушаването на закона, така и гнева на мафиотите който би си навлякъл ако открито се откаже от сделката. Но може би Джон е действително е вярвал че с това ще прати мафиотите да се оправят с батака в Ирландия, а сам ще си измие ръцете и отново ще излезе от калта печеливш. Поне така намеква в писмо до своя адвокат: "Утре ще извърша малко чудо! Ще накарам организираната престъпност да даде 10хил долара за да бъде отворен отново ирландския завод - когато разберат ще е твърде късно да направят каквото и да било". Писмото е придружено от надпис, да се отвори при смъртта на Джон.

И понеже заговорниците не са истински мафиоти, и сделката не е истинска, ФБР не влага никакви пари във фирмата на Делореан. Фирмата ще бъде разтурена, заводът ще затвори, работниците ще протестират отвън. Накрая ирландците ще награбят големите заводски инструменти и ще ги нахвърлят в морето, като котви за рибарските си мрежи. Когато Делореан се приземява в Л.А. за да сключи илюзорната сделка с фалшивите мафиоти той няма никакъв багаж, в пряк и в преносен смисъл.

На фаталната среща за приключване на сделката в Лос Анжелес федералния агент под прикритие отваря куфарче пълно с кокаин. На Делореан обещават че коката ще изкара не по-малко от 4.5млн долара, като се продаде. Делореан се смее щастливо: "Това е по-добро от златото. Златото тежи твърде много." Този смях не го представя добре пред съдията впоследствие, въпреки че според Джон смехът е израз на еуфория, педизвикана от паниката на момента. "Беше момент на лудост, никога не съм се чувствал по-щастлив. Моят внимателно изграден свят - моята фирма, моята гордост, моето бъдеще - се рушаха, а аз се хилех като глупак и вдигах тост." В следващия момент агенти на ФБР влизат в стаята със "Здравей, Джон!"

Част 20

Джон е изведен с белезници и обвинен в 8 престъпления свързани с трафик на кокаин. Налагат му 5млн долара гаранция. В затвора играе волейбол и чете библията. Твърди че една вечер е осенен от божията воля, след което ликвидира някои притежания за да плати гаранцията, включително делът си в отбора на ню-йоркските Янки. След което семейство Делореан заминава на ски ваканция в Колорадо, да отпразнува коледа. Пилотът, който транспортира дрогата за сделката прекарва празниците в затвора. Това е разликата между Джон Делореан и обикновения човек.

- Джон Делореан пред съдебната зала, след като излиза под гаранция



През 1983г Джон и съпругата му се покръстват в басейна зад имението им в Ню Джързи. Малко след това утечка от адвокатска фирма праща записите от наблюдението върху Делореан до порно-барона Лари Флинт, също скорощен християнин. От Флинт записът изтича до телевизионното предаване "60 минути", водено от бивш приятел на Делореан.

Процесът е отложен, за да не се влияят съдебните заседатели от показаното по телевизията. Междувременно Флинт започва представление за отвличане на вниманието: кани репортери в дома си в Бел Еър, и им пуска нещо, което твърди че е запис на разговор, в който делореан е заплашван от федералния доносник. Звукът е лош, но Флинт услужливо дава на журналистите транскрипция, където ясно се виждат брутални заплахи за семейството ако Делореан се откаже от сделката.

Част 21

Привикан в съда, Флинт отказва да предаде записа, или да разкрие откъде го има. В един момент Флинт се появява в съда облечен само с бронирана жилетка, армейска каска, медал, и увит в американския флаг като памперс. Носи си и 10хил долара в смачкани банкноти, с които плаща съдебната глоба. По-късно признава пред ФБР че записът е фалшификат.

Адвокатите на Делореан внимателно избират съдебните заседатели, изразявайки съмнение че въобще могат да се намерят безпристрастни лица, неповлияни от телевизионното предаване. Процесът започва през 1984г, като присъстват над сто журналисти. Защитата твърди че записите са хореографирани, така че Джон да изглежда виновен.

Федералният доносник бива критикуван като човек, на когото не може да се вярва, действащ с подмолни мотиви - дори има запис където той казва че иска процент от това което намерят агентите, и друг, където той твърди: "Ще ви донеса Делореан на тепсия. С проблемите дето са му на главата, мога да го накарам да направи всичко каквото поискам". Един от участващите агенти също признава че си е редактирал записките впоследствие, така че да поддържат обвинението. Доказва се и че Делореан всъщност не е вложил никакви пари в сделката. 

За 50-те дни съдебни разисквания, Джон не е привикан да дава показания нито веднъж, което е рядкост в този тип дела. Той седи на скамейката, хрупа моркови и разкрасява записките си с картинки, превръщайки името на един от участниците в образ на дявол, а друг в змия.

Г-жа Делореан се явява в съда всеки ден с различен тоалет от специално направена за нея дизайнерска колекция. В един момент й е направена забележка, че сипе проклятия върху свидетел на обвинението. В друг момент влиза в пресцентъра уж за да поиска цигара, но дава цяла пресконференция. След процеса двамата се развеждат.

Част 22

Завършващата реч на защитата е като трик на фокусник, и впоследствие е включена в книга, събрала най-великите защитни речи в американското право, наред с речта по защитата на Чарлз Менсън. Защитата твърди че в началото Делореан се включва като отчаян, но напълно легитимен бизнесмен търсещ легална сделка. А след като партньорите му почват открито да говорят за дрога, той прави всичко възможно за да се изолира от този аспект на сделката. Според тях не би се стигнало до сделка с дрога, ако държавните агенти не бяха създали този замисъл и оплели Джон в него. Делореан е манипулиран и маневриран, измамен и сам е жертва: "За съжаление Джон Делореан стана жертва точно на хората, чиято цел е да го пазят от криминални дейности." и "Джон Делореан имаше желание да вземе парите. Това може да не ви харесва и може да не го одобрявате. Може да го наречете въпрос на морал, но не е престъпление."

След 30 часа разискване, съдебните заседатели обявяват Делореан за невинен по всички точки. Делореан възкликва: "Слава на бога!"



Малко над година след това, федералния съд в Детройт осъжда Делореан по обвинения в измама и рекет, във връзка с изчезването на парите които едно време трябваше да бъдат дадени на Лотус. Според обвинението, част от 18-те милиона долара са пренасочени през банки в Цюрих и Амстердам до сметката на Делореан в Ню Йорк. Делореан впоследствие използва към 9 млн за да си купи фирма за обработка на скиорски писти.

През 2013г един от бившите директори във фирмата на Делореан твърди че 18-те милиона са поделени между Делореан и Колин Чапман, а остатъка заминава у финансовия директор на Лотус. Данъчните занимаващи се с банкрута на ирландския завод също привикват Чапман на разговор, но смъртта му спира тази част от разследването. Финансовият директор е осъден на 3г затвор за измама и глобен 4.5млн долара. На делото съдията настоява, че тримата участват в масивна и смела измама. Но няколко години след смъртта на Чапман, през 1986г Детройтският съд обявява Делореан за невинен по 15 обвинения в измама, рекет и укриване на данъци.

Част 23

През 1985г излиза филма "Завръщане в Бъдещето", където ексцентричен учен модифицира ДМС да пътува през времето. Минали са едва три години след банкрута на фирмата и две години след съдебния процес за дрогата. Самото споменаване на Делореан предизвиква смях. Но огромният успех на филма променя отношението към автомобила. Делореан става символ на 1980-те така както розовият кадилак беше символ на 50-те. На Джон Делореан вече се гледа като на човек с футуристични идеи, за които светът просто не е още подготвен. Делореан е истинският Док Браун, като от филма, но в костюм. След премиерата, Джон пише благодарствено писмо на сценаристите.

Остатъкът от живота си Делореан прекарва из съдебни зали. През 1999г обявява личен банкрут. Имението в Ню Джързи е закупено за игрище за голф, и след две години е продадено на Доналд Тръмп. През 2002г бъдещият президент прави първа копка със позлатена лопата в старата поляна пред къщата на Джон Делореан: "Да почистим малко кал от тук..." казва Тръмп и мята купчинка пръст към фотографите. "Окей, а сега да я хвърлим към пресата."

Делореан никога не престава да говори как ще построи друг автомобил. В интервю за GQ през 2000г той казва че строи две нови коли, едната от които ще включва самолетна технология и ще вдига до 100кмч за 3.2 до 3.5 секунди. Това звучи подбно на едновремешните обещания за ДМС-12. Тонът му е лек, уверен, като на пилот.



Малко преди смъртта си Джон формира DeLorean Time, серия ръчни часовници които не е нужно да се навиват, за 3495 долара парчето. Цената включва и място на опашката за автомобил наречен ДМС2. Съществуват снимки на формулярът за поръчка, но няма данни часовниците въобще да са произведени.

Епилог

Джон Делореан е роден в Америка по времето на производствения бум, и живее достатъчно дълго за да види въвеждането на впечатляващи нови марки. През цялото време той е просто напред пред останалите, макар че пътят му не води никъде. Не доживява обаче да види как Доналд Тръмп превръща в оръжие същата онази носталгия по 80-те която превърна автомобилът Делореан в култ. Не доживява да види и сватбата на Иванка Тръмп на поляната в бившата си ферма. Нито моментът в който Дженерал Мотърс беше погребан под огромна планина дългове благодарение на колапса на пазара за Хъмери и Ескалейди, модерната версия на онези жадни, подобни на кораб коли от неговото време в GM. През 2009г това е четвъртият най-голям банкрут в американската история. През 2018г трите най-големи автомобилни производители в света са Рено-Нисан-Мицубиши, Фолцваген и Тойота. Същата година GM обявява че закрива пет северноамерикански завода и уволнява или пренасочва над 14хил работници, включително 25% от директорския персонал. Официалното съобщение е придружено с обяснението, че фирмата ще се фокусира върху електрическите и автономните коли, с мотото "Нула катастрофи, нула емисии, нула задръстване", което е просто заобиколен начин да се каже "етични коли".

Джон Делореан го няма от 2005г, когато бива покосен от удар, на 80-годишна възраст. Над десетилетие живее на държавни помощи, в апартамент в Ню Джързи, на около 25мин от стария си палат. Погребан е в край Детройт, на няколко минути от домът където прекарва детството си. Облечен е в дънки и черно мотоциклетно яке, с големи слънчеви очила окачени на ципа. Дори в последните моменти не губи стил. За погребението собственици на Делореан автомобили подреждат своите ДМС-12 отвън за почет.

(по материали от чуждестранния печат)

Април 07, 2019, 12:08:20
Отговор #1

Неактивен USfan

  • Публикации: 7063
Благодаря за статията, крайно интересно четиво, пълно и с неща, които не съм срещал досега в историите за него, като близките му контакти с доста различни, но сходно могъщи медийни барони като Р. Мърдок и Л. Флинт.
Крайно интересна личност, талантлив инженер, и брилянтен уоманайзър.
Да свалиш в пика на славата им в 60-те години, тогавашни мегазвезди като дъщеря му на Франк Синатра, и едно от първите момичета на Бонд- Урсула Андрес, и при това да си просто не друга филмова звезда, а скромен инженер, е това е плейбойство на квадрат.  ::)

Въпреки обаче ярките му лични качества, най-вероятно, поне според мен, това което тласка Джон съм дъното, и освен всички обективни тогавашни икономически, технически, времеви, и логистични проблеми, това което и ултимативно проваля автофирмата му, е липсата на лична и бизнес етика.
Тия авантаджииски и измамнически мурафети и приоми, не са най-добрия начин да градиш съвестно автофирма, дори и в разгула на 70-те години.
А дали ги е наследил лошите си практики от румънския си произход, или е гледал от други негови видни познати бизнесмени, кой знае.

Историята поне показва, че повечето хора, направили собствени успешни автофирми от нулата, са инхерентно трезво разсъдливи и стиснати хора, макар и тотално вярващи в собствената си гениалност, по подобие на него.
Примерно основатели и водещи конструктори на успешни големи и малки фирми, като Хенри Форд, Уолтър Крайслер, Фери Порше, Колин Чапман, а в по ново време- Хорацио Пагани и Кристиан фон Кйонигсег, сигурно имат и са имали много лични недостатъци, и са правили и всякакви бизнес и ръководителски грешки, но никой не би могъл да ги обвини в прахосничество.

И, да го кажем така леко закачливо, дори и библейско погледнато, е било очакваемо Джон да потъне, на фона на всичко това.
Жалко само, че по пътя си надолу, е завлякъл във финансов план, освен една държава и една провинция, и множество сериозни и невинни по отн. на начинанията му хора.
А това, след толкова много пари, власт, и успехи, да завършиш живота си на социални помощи, наистина е много тъжно, но и единственото истински справедливо решение, в неговия случай.

« Последна редакция: Април 07, 2019, 12:23:30 от USfan »

Април 07, 2019, 12:17:13
Отговор #2

Неактивен michev

  • Публикации: 2446
  • only rear wheel drive
Благодаря! Интересно четиво, за една интересна личност.

Април 07, 2019, 22:02:30
Отговор #3

Неактивен Speeder

  • Администратор
  • Публикации: 4522
Благодаря! Страхотна статия, която ще публикуваме и на фейсбук страницата ни ;)
145 Boxer, Alfetta GT, Alfasud Sprint Veloce 16v, Lada 1500 S

Как да качваме снимки във форума : http://www.classiccar-bg.com/index.php?topic=2631.0

Април 07, 2019, 22:48:55
Отговор #4

Неактивен didotooo

  • Публикации: 2320
  • Nissan 300ZX Z31 1984
    • Z point Varna
Страхотно четиво ! Благодаря за труда !

Ето един сниман в Албена преди няколко години.


Април 07, 2019, 23:08:41
Отговор #5

Неактивен galaxie

  • Публикации: 1460
Сега разбрах защо на Буика и шевито скоростомера е разграфен до 85, а те с лекота те подминават. Статията е страхотна.

Април 08, 2019, 08:59:44
Отговор #6

Неактивен USfan

  • Публикации: 7063
Сега разбрах защо на Буика и шевито скоростомера е разграфен до 85, а те с лекота те подминават. Статията е страхотна.

Това Федерално ограничение на напечатаната на таблото, а не реална скорост на колите, е в сила маи до краиа на 80-те години.
Олдсмобила ми Калаис от 1986 год. и Мустанга ми Фокси 5.0 ГТ от 1987 год са с 85 мили Тахо,
Като на макс скорости и двете подминават с лекота 85-то мили, дори и Олдса, дето е само с 2.5 литра мотор.
Интересното при Олдса е, че е с лентово Тахо, и след 85 мили скорост стрелката дава напред в черното пра3но, докато стигне до краиа на таблото, като това отговариа прибл. на 100 мили/час, к моето е и реалната макс. скорост на колата.

След 1990 год, и некаде допреди Милениума, маи това Федерално ограничение се 3амества от надпис 110 мили в час, ако не греша.
Колегата Петер1978, като карал там в страната на свободата:)) ра3ни по-нови коли, предполагам би могал да даде по-точно инфо.

Април 08, 2019, 11:18:03
Отговор #7

Неактивен Acropolis 1800

  • Публикации: 99
И аз благодаря за страхотната статия за ДеЛореан. Американска легенда от 20 век, живял на макс и достигнал хубава възраст.
За автомобила ДеЛореан няма какво да говорим, страхотен дизайн, PRV мотора може да не е кой знае какво, но вади готин звук в DMC-то. DMC-то е подходящ и за електрификация и мнозина го конвертират. А златния вариант на Америкън Експрес е забележителен.
« Последна редакция: Април 08, 2019, 11:55:54 от Acropolis 1800 »
1982 Шкода 120L, прецизна чехословачка без точка ръжда, продадена
1985 БМВ 520i, красива италианка с оригинални спойлери Зендер и джанти Алпина, продадена
1995 Понтиак Гранд АМ, Спорт Седан, профсъюзен американец, продаден
1987 Москвич 2140, отчаян руснак, оригинален соц тунинг и картичка на Саманта Фокс

Май 09, 2019, 21:08:29
Отговор #8

Неактивен didotooo

  • Публикации: 2320
  • Nissan 300ZX Z31 1984
    • Z point Varna
Благодаря за страхотната статия , ето едно готино видео в наши времена . Момиченцето явно е голям фен на колата впредвид реакциите и , когато я вижда .

https://www.facebook.com/thedadonline/videos/2296535807253635/