Пет години по-късно... усещането е наистина странно.. пет години по-късно много неща са толкова различни, а същевременно едни други останаха непроменени... мои си някакви мисли..
Изминаха пет години от последния ден в който прекарах време съживявайки Желязото.
Изминаха и десет години от момента в който купих Желязото (или поне някаква част от него, каквото беше останало).
И така ,седи си кротко Желязото, така както съм го оставил в бетонната си трезорна кутийка. Навън сезони се сменят, деца се раждат-порастват, други напускат живота човешки, а Желязото си кротува в тъмния гараж и трупа прах по грундираните си сиви ламарини.
По рано тази година, през Април, го изтиках от гаража, измих го, погалих го, усмихнах се широко и го мушнах обратно.
Преди да излеза навън се спрях за момент. Цареше неловко мълчание и усетих парещия паглед на Желязото,пробиващ гърба ми.
"Отново тръгваш"- каза , "без нито една заварка, без нито един кабел да си ми опънал.."
Почувствах се много неловко.. "Още не е дошъл момента" - смотавам смутен- "не съм готов".
"Знам това"- въздъхна Желязото.
Благодари за новото си предно стъкло, сложено миналата година. Кимнах- "няма за какво, отдавна трябваше да съм го направил".
"А спирачките, инсталацията, салона, боята - тях кога?" - пита ме.
Казах си: "Бонев, сигурно превърташ вече, железата не говорят..!" Но все пак отговарям гузен- "не знам, по-натам малко, жената, децата, работа, знаеш.....живот"
"Знам, знам"... отвърна тихо- "за пет години се научих на търпение... "
Отново настана тишина. "Тръгвам" - рекох.
Преди да затворя вратата поех дълбоко въздух, обърнах се,погеднах го право в левия фар и рекох това, за което всъщност бях дошъл:
"Има нещо, което трябва да те питам. Преди да се погрижа за теб бих искал да свърша една друга работа. Нещо за което съм бленувал през последните двайсет години и никога не съм вярвал, че ще имам шанс да докосна..ти знаеш добре тази моя мечта"
Желязото не издаде нито звук, мълчеше и ме чакаше да продължа. Предполагам, че вече знаеше за какво говорех. Продължих: "Да, отгатна правилно...истински е и е по-ръждив дори и от тебе преди десет години, но нищо катастрофално-драматично и ще го оправя."
"Въпросът е" - продължих с тих глас- "дали ще ми позволиш ли да се заема с него преди да съм те завършил теб? Можеш ли да ме чакаш още?"
"Взимай го" - каза Желязото тихо след кратка пауза - "взимай го, не се двоуми и го върни към живот". И добави :"Но само с 440..."- напомняйки ми отново за 400ката под предния му капак..(винаги е мечатал да има 440).
После добави: "Само те моля да не ме изоставяш, не ме изхвърляй.. аз ще си чакам реда, колкото трябва-толкова...не ме забравяй."
Въздъхнах, преглътнах и отвърнах: "няма да да те изхвърля, повярвай, две зими двамата с лицето Добрински прекархаме под/над/около тебе да ти режем безчетните ръжди и пробойни, като кучета зъзнехме из тия студове проклети, само ние тримата... няма да те оставя."
"Тръгвам. Пак ще дойда. Ти ме чакай" - завърших, кимнах с глава и пуснах пердето.
"Успех с Братовчеда"- чух зад гърба си и се усмихнах. Заключих и се огледах.
Беше чуден пролетен ден. Слънцето печеше яко някъде високо над Витоша. А аз отново бях на прав път.
Та така, уважаеми, не правете като Бонев- не се заривайте с тежки и изтощаващи проекти и не изоставяйте мечтите си. Може по малко, бавничко, кой кокото са му силиците, но недейте спира напълно. И една по една, иначе рискувате да попаднете в драматични ситуации с някои от забавените ви проекти.
А желязото ще ме дочака- обещал съм му. Но преди това.....братовчеда.
Тема: 1975 Plymouth Gran Fury Brougham (Прочетена 37861 пъти)