Автор Тема: Москвич 2140д - 1987  (Прочетена 19571 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Април 22, 2011, 23:04:00
Отговор #10

Неактивен PVV

  • Публикации: 251
  • Skoda Octavia Super - 1963г. - ELIŠKA
Иване, москвето е станало отлично! И аз съм се учил на такъв дзвер да карам ,само че 408 И . Добре дошъл и се надявам ще намериш много приятели тук. Имам и един въпрос: Как е возията с по-дебелите пружини.Предполатам по твърда, но всъщност ти и това търсиш-стабилност в завоите.

Май 18, 2011, 12:08:37
Отговор #11

Неактивен vaches

  • Публикации: 86
Как е возията с по-дебелите пружини.Предполатам по твърда, но всъщност ти и това търсиш-стабилност в завоите.

Разлика във возията се усети веднага, като от пружините, така и от гумите. Не вози прекалено твърдно, аз и не обичам да ми друса. Сега като карам другия москвич, с оригиналните пружини, направо се раждам като седна в този:)
Москвич 408и - 1975, Москвич 2140д - 1987

Февруари 19, 2015, 16:11:27
Отговор #12

Неактивен vaches

  • Публикации: 86
Така, по дефорсето общо взето нищо не се е случвало като ремонти и подобрения през годините в които не съм писал тук. Искам да ви разкажа за едно пътуване, което се случи през 2012 година. Копирам го директно от москвич форума. Приятно четене, дано да Ви е интересно.


Някой от вас вече знаят, други не, тук ще разкажа за пътуването което осъществихме миналата седмица. Замисъла беше да видим максимално много места, за минимално време. Маршрута по държави беше България-Сърбия-Босна-Хърватска-Черна гора-Албания-Гърция-Македония-България. Идеята за пътуването беше на приятел, лесно успя да ме навие и от своя страна почнах и аз да търся хора. Общо взето бързо се събрахме народ за 2 коли и тук дойде момента да решим с какво ще пътуваме. В моята глава не спираше идеята да ходим с москвича, Стефчо също беше навитак, другите обаче не им се понрави идеята и работата беше малко на кантар до последно. Прехода който ни очакваше беше около 2500 км от и до София. Преди да тръгнем не си представях реално колко път е това, не съм и мислил, че е нещо с което няма да се справим. Понеже времето течеше, а никой не даваше добро предложение за автомобил, аз реших, че ще се ходи твърдо с копача, направих му зелена карта, което беше единственото условие да минем зад граница, що се отнасяше до автомобила. За държавите през които щяхме да минем ни трябваше паспорт само за Албания, в последствие разбрах, че трябваше да си направя и застраховка живот за там. Преди да тръгнем единственото което правихме по москвича беше да му сложим музика, че да ни е весело по пътя. Прегледах течностите, всичко беше на макс. Почнах да се чудя какво ще се счупи по пътя и какви части да вземам. След дълго умуване, и ходене до църквата, реших че всичко ще е наред, реших да изплаша временно отказващата бензинова помпа и си вземах една резерва, както и едно делко с чукче и наковалня. Всичко ми се струваше много на шега, не бях се замислял сериозно какво ще правим до деня в който не натоварихме колата до горе в Габрово и тръгнахме към София. Тогава нещата станаха една идея по-страшни, но нямаше време за отказване. Тръгнахме неделя 15 следобяда. Отидохме до бензиностанцията и се чу толкова рядко срещаната дума „до горе”. За има няма 3 часа се довлякохме до София, москвича си вървеше прилично, като за пълен почти догоре и моите притеснения започнаха леко да се разсейват. Оставих всеки където щеше да спи, а аз тръгнах към Стефчо, където щях да нощувам. Веднага след като разтоварихме малко багаж се почна с ремонтите. Сложихме казанче за чистачките, че моята помпа е умряла, мъчихме се да регулираме фаровете и разбира се се прегледаха всички флуиди отново. Планът беше да се тръгне към 5. Речено сторено, успяхме да тръгнем към 6 без 10:Д. Отново напълнихме догоре и така на 16-ти понеделник потеглихме към Сърбия.

Ден 1: Сърбия-Босна-Хърватска.
Първият ден разстоянието, което трябваше да минем беше най –голямо – около 750 км. Москвича водеше, като по-бавен, а полото следваше. Другата кола беше фв поло 1.4 моно, карано от Мария, която за мен е най – добрата шофьорка който познавам. От София до границата пътя го вземахме много бързо, скоростта която поддържахме беше около 90 - 100 км. Границата със Сърбия минахме лесно, удариха по един печат на паспортите, посмяха се приятелски на москвича, казаха, че отдавна не са виждали да минава такава кола границата. В Сърбия реално бяхме само транзит, така че впечатления събирахме от това което виждахме покрай пътя. А пътя беше интересен, към Ниш минахме през чудно дефиле с много тунели. Там се случи и най-стресовия момент от пътуването – щяхме да бъдем размазани от един луд тиражия, който изпреварваше друг камион на завой. Разминахме се с уплаха. За няколко минути настъпи страхотно мълчание в колата, след това се почна и със псувните разбира се и всичко си дойде на мястото. Минахме през няколко града в Сърбия, обстановката много напомня за нашата родина, една идея по зле. Автопарка е по – стар от нашия, пичовете масово продължават да си карат заставите, всякакви видове, в предимно добро състояние. Карахме по първокласни пътища, които бяха в състояние като нашите. Градовете които минахме в Сърбия бяха: Ниш – Крушовац – Мокра гора. Влезнахме към 6:50 към 13:00 минавахме границата с Босна. Тъкмо влезнахме през контролно пропускателния пункт, който в Босна представляваше един фургон и 2 бариери, които седяха в полуотворено положение и колите ги заобикаляха старателно. Та от влизането ни в Босна започна да вали и реши да не спира през целия път. Пътя ни минаваше през силно планински район, много изкачвания и спускания, тунели, селца и махали. Невероятни гледки, страхотна природа. Лошото беше че бензина беше на свършване, а до най – близкия град имаше около 20 км. Първата ни спирка в Босна беше Вишеград, а първата ни работа беше да намерим място да обменим пари. Оказа се обаче, че нищо като банка или чейнч не работи. След кратки разговори с местните разбрахме, че може и с евро да платим. Междувременно се насладихме на река Дрина. На бензиностанцията заредихме за 42.15 литра, което беше показателно колко много ни беше свършил бензина. Пътя в планината беше второкласен, но освен, че беше тесен, асфалтовата настилка беше в чудно състояние. Стефчо пое управлението на Космича. Пътя ни минаваше през Вишеград – Горажде – Билеца – Требине. Имаше един единствен участък, който беше в ремонт явно, там пътя беше кошмар. Качването беше невероятно дълго, не знам на колко метра се качихме в планината, но горе имаше солидно количество сняг, и почти никакъв помен от живот. Иначе селата им са интересни, разположени по – скоро на махали, по няколко къщички. Дъжда не спираше да вали, както отвън така и в москвича, въпреки мазането със силикон по уплатнението. Босна е много разнообразна откъм етнически характер, има области с преобладаващо сръбско население, такива с хърватско и босненци. Това много си личеше и в различните населени места. Хора по пътя почти липсваха, вярно, че не минавахме по най – царския път, но на моменти всичко изглеждаше като от филм със зомбита. Преди Требине поех пак управлението на нашия москвич, който между другото след зареждането със босненски бензин рязко реши, че не иска да върви. Единственото хубаво беше, че беше към 2.60 наши пари. Към 7 вече бяхме на босненско – хърватската граница. На изхода на Босна пак заварихме един фургон и митничар, който само помаха с ръка, даже не спряхме да ни бие по един печат. На хърватската граница обаче нещата седяха по съвсем друг начин. Бяхме безпощадно разпитани и преровени от яката руса митничарка, която вардеше границата им. Разбира се при нейния вид, никой не възрази да поизгубим 20 мин в празни приказки и леки базици. И след около 12 часа път бяхме в Дубровник, мястото предвидено за първо спане. На слизане към града се откри чудна гледка, спряхме да си направим по снимка 2 и поехме да търсим предварително запазената къща за гости. Междувременно дъжда не спираше и вече на никой не му правеше впечатление. Върнахме и часовниците час назад. Къщата където пренощувахме беше отлична, на съвсем прилични пари, с изглед към морето. Умората каза своето и след хапването всички бързо изпозаспаха. Пътуването тъкмо беше започнало и всичко изглеждаше нереално, за малко време бяхме нимали доста път, лично аз трудно успявах да осмисля всичко което съм видял. Така приключи първия ден.

Снимки:
На тръгване от София

В Сърбия:


Как изглеждаше багажника

В Босна - град Вишеград и река Дрина!

Някъде в Босна


Тук пътя взе да става зле

На върха

Дубровник


Тия дни ще продължа с разказа, не претендирам за изчерпателност, на събора ще се разказва по-подробно. Тук ще качвам снимките: http://vaches.snimka.bg/europe/s-rbiya-bosna-h-rvatska-cherna-gora-albaniya-g-rciya-makedoniya-s-moskvich.672836

С москвича в Босна
С Москвича в Босна
Москвич 408и - 1975, Москвич 2140д - 1987

Февруари 19, 2015, 16:12:32
Отговор #13

Неактивен vaches

  • Публикации: 86
Ден 2: Дубровник – Черна гора.
Колеги, всичко ще разкажа имайте търпение. Плана за 2-рия ден беше да се разгледа Дубровник и да се предвижим до Черна гора, къдещо трябаше да се спи. Дъжда не спря да вали цяла нощ и на сутринта, се наложи сериозно отводняване на космича. Хапнахме, събрахме багажа и потеглихме към стария град. Уличките там са доста тесни, места за паркиране нямаше та се наложи да спрем на закрит платен паркинг. Поне това са уредили хората. Дубровник е уникално място, рядко ме е грабвал така град, разходихме се по тамошните улички, почти във всеки двор имаше мандариново или лимоново дърво, палми по улиците, атмосферата е подобна на Гърция, но една идея по-приятна. Дубровник е бил град държава през средновековието, занимаващ се изцяло с търговия. Стария град, който е основна атракция е магичен. Минавайки през портите на, човек попада в различна среда, ако не беше пълно с хора, бих се почувствал като в средновековието. Крепоста е била опустошена по време на войната началото на 90-те години, но хърватите с много старание са изградили всичко наново. Поразходихме се, всеки разгледа каквото му е интересно, към 14 часа решихме, че е време да потегляме. Имаше идея да се возим на кораб до близак остров, но времето не позволи. До Черна гора стигнахме бързо, пътя вървеше покрай крайбрежието, гледките бяха супер. На хърватко - черногорската граница всичко мина нормално, черногорския митничар бая се посмя на москвича, според него разхода беше 100 на 100…От Черна гора очаквах да събера добри впечатления, но видяното надмина много очакваното. Разбирам ги защо се отделиха от Сърбия, двете страни от това което видях нямат много общо. Страхотно китни градчета и селца, добри пътища, валутата там е евро и сравнено с България всичко е по-скъпо, но и стандарта им на живот е по-висок от нашия. Бензина за сравнение е 1.49 евро за литър, дизела е на същата цена. Подобно на Дубровник и тук с края на морето почва планината, та пътя беше предимно планински. Плана беше да разгледаме град Котор и Которския залив, наричан още най-южния фиорд и да преспим в Будва. Не помня колко точно пътувахме, но пътя беше приятен, постоянно имаше с какво да се разсейваме като гледки, не само природни, черногорките също оставиха добър спомен. Град Котор е бил в територията на българската държава по времето на цар Самуил, жалко, че и сега не е. Там е невероятно. Залива е толкова огромен по площ, че не може да му се види началото. От 15 до 18 век е бил венецианско владение, в стария град това се усещаше по архитектурата. Над града се намира средновековна крепост, която е под защитата на Юнеско. Явно не е много популярна, понеже нямаше много хора, може би защото беше и късно. Беше доста трудно да се качим до върха на крепостта, но пък гледката там си заслужаваше. От метър над морското равнище, където оставихме колите се качихме за няколко минути на поне 150 метра. Тук предлагам да погледате снимки, трудно ми е да пресъздам атмосферата с думи, но нашия Царевец никога не би могъл да създаде същото чувство. Колкото и да не ни се тръгваше имахме още път до Будва, а почна да се стъмва. Будва също е бил град който е бил под властта на Самуил, намира се на Адриатическото крайбрежие и е нещо като нашия Слънчев бряг, само че без селенията в него. Към 8 и нещо намерихме хотела си, по пътя видяхме едни руснаци, много се зарадваха на москвича. Москвича от своя страна не създаваше проблеми, почна да изпуска от новата гарнитура на двуцевката, но това не беше болка за умиране. Разхода вървеше около 8, което ми се стори доста добре имайки предвид планинския терен и пълната кола. Хората в хотела бяха изключително любезни. Свързаха се с техни приятели, които имат заведение, дойдоха и вземаха тези които искаха да ходят на ресторант закараха ги и ги върнаха без пари, ние пък се мъчихме да готвим…Не след дълго умората каза своето и всеки пое към леглата. Следващия ден се очакваше доста път, а следващия ден се оказа и най – напрегнатия.

Снимки:
В Дубровник




Интересна чешма в страия град..

Напът за Которския залив, църква на остров

В Котор





В хотела в Будва


Малко видео да не са само приказки и снимки
С москвич в Дубровник
С москвич в Дубровник
С москвич в Дубровник
Москвич 408и - 1975, Москвич 2140д - 1987

Февруари 19, 2015, 16:13:14
Отговор #14

Неактивен vaches

  • Публикации: 86
Ден 3 – Черна гора – Албания

В план графика за 3-тия ден беше написано Будва, Черна гора начална точка, Чероводе, Албания крайна. Случиха се обаче редица неща които възпрепятстваха осъществяването му. Деня започна нормално, хапнахме, натоварихме наново целия багаж по колите и тръгнахме към стария град на Будва. Едни предпочетоха да гледат крепостта, аз и Стефчо се ориентирахме към плажа. Стефан беше главна атракция на пиещите кафе по плажа, след като влезна да се изкъпе в иначе доста студената вода. Имаше и аплодисменти от една баба, аз не успях да се престраша, не държа на студено. Будва също остави много добри спомени, подреден изключително чист град, стария град също е интересен, но на мен взе да ми идва повече гледането на подобни обекти, само набързо му хвърлих едно око. След Будва, беше ред да видим острова Св. Стефан, който се намира на 15-на километра от града, посока границата с Албания. До островчето повървяхме пеш , като минахме през един голям парк, към плажа имаше огромно имение, като от латиноамерикански сериал, много маслинови дръвчетата по плажа най после видяхме хубав пясък, а не камъни. За наше съжаление бяха затворили Св. Стефан за посетители, та не успяхме да го разгледаме и отвътре. До тук всичко вървеше по план, натоварихме се бързо по колите и тръгнахме към Албания, в Черна гора бяхме видели каквото беше заложено по план. Да обаче от тук почнаха леките обърквания. Трябваше да караме към град Бар и от там към Албания, но обърках пътя на едно кръстовище понеже нямаше табела, та тръгнахме пак по едни баири. Доста време катерихме и спускахме, Шипка ряпа да яде, единственото хубаво беше, че нямаше движение. След като вече се усетихме, че не е това пътя за Бар, трябваше да измислим какво да се прави. Варианта беше да обиколим през Подгорица и от там към Албания или да се връщаме обратно към Бар, но това беше оферта, тъй като се бяхме отдалечили доста. Избра се обаче трети вариант, Виктор видя на GPS си някакво пътче през планина, което щеше да ни изведе уж някъде след град Бар. Реши се да се кара от там, след тази случка вече освен никога да не вярвам на хипита, си казах, че и на GPS си няма да се доверявам. Пътя беше силно казано път, по скоро козя пътека, която вървеше покрай Шкодренското езеро. Баира беше голям и се караше основно и само на втора. Някак си знаех, че този път няма да ни отведе на точното място, но нали имахме навигация, работата беше сигурна. По едно време застигнахме един камион, който тотално ни запречи пътя, колата взе да грее, изобщо работата не отиваше на добре. Намери начин човека след няколко километра да отбие, че да минем. С течение на времето, започна да се променя и пейзажа, растителността намаляваше, увеличаваха се камъните, живот липсваше, няколко малки селца видяхме, в които не се мяркаха хора. Катерихме около 20-на километра само на 2-ра и накрая стигнахме до мястото където пътя просто свърши…Оказа се, че и GPS изгубил сигнал много отдавна и сме си карали просто така без посока. Интересно беше, че в последното село имаше джамия, а хората с роуминг започнаха да получават смс за албански оператори. По принцип границата минава през Шкодренското езеро. Объркването беше голямо, най-вече откъм загуба на време, понеже катерихме с много малка скорост, а в Албания ни чакаха много километри, но от друга страна видяхме такива места, които никога нямаше как да предположим, че съществуват. Интересно беше за мен как се снабдяват с хранителни продукти горе в планината, нямаше магазини, няма земеделие, няколко къщички и джамията. Мястото беше наистина доста не гостоприемно. Горе решихме, че най-добре ще е да минем през Подгорица, и поехме на обратно. Всичките тези 20 километра наново, но нямаше друг път. До Подгорица стигнахме бързо, в столицата не се влиза, направили са околовръстно. Всичко тъкмо изгледаше, че пак ще дойде по план, докато не стигнахме границата. Часа беше към 15и30, а границата затворена…до 17 часа. Това автоматично означаваше, че няма как да стигнем до Чероводе същия ден. Тук се разигра една лека балканска караница, както само ние си можем, все пак се стигна до решението да караме до Дуръс и там да търсим да спим. Границата я отвориха успешно към 17и30. Междувременно се поговорихме с няколко албански тираджии и една френска двойка, които имаха за идея да минат цяла Албания през вечерта, нещо което съм сигурен, че не са успели да направят. За Албания честно казано абсолютно нищо не знаех, там отивахме на рафтинг, не да разглеждаме забележителности. Бях чувал, че пътищата са зле, но не съм очаквал нищо като това което видяхме. До границата с Албания пътя го строяха в момента, нещата не изглеждаха никак добре, въпреки това постоянно бяхме изпреварвани по черния път от албански мерцедеси и в нас започна да се появява едно чувство на притесненост, къде отиваме и по – важното ще се върнем ли оттам. На черногорския пункт ни пуснаха бързо, на албанския един дядо любезно ни накара да отворим багажника и само това беше. Въпреки това от прекрасната Черна гора, изведнъж се озовахме не в друга държава, а на друг континент..Нещата изглеждаха много зле. Първото нещо което НЕ видяхме в Албания е ПЪТ, второто беше бензиностанция с името АДА. Първата ни спирка в Албания трябваше да е град Шкодра. Пътя до там се изгледаше в момента, положението не беше добро, постоянно разлика в нивото на асфалта, на всеки мост имаше обходен черен път покрай него, явно строежа на мостове не им е силната страна на албанците. Иначе колкото и зле да беше пътя постоянно си изпреварваха бесни мерцедеси. Това е колата в Албания, от 123 до най нови Ц и С класи. В Шкодра пристигнахме към 19 и 40, и обстановката хич не ни зарадва, града изглеждаше като след бомбардировка, липсваха всякакви табели, никой не говори на английски, никой не може да обясни накъде е пътя за Тирана. Най – забавно беше като спряхме да питаме двама полицаи, едната кола единия, другата другия. Според единия униформен за Тирана беше наляво, другия сочеше надясно…С големи мъки успяхме да намерим правилната посока и да излезнем от града. След Шкодра започна вече да се стъмнява, като хубавото беше, че се появи нещо което приличаше на път, по който можеше да се кара с повече от 40 км. Интересно беше как изпреварват албанците на тъмно – къси – дълги, мигача и заминават, по принцип бързо свикнах с това, освен когато започнаха да го правят когато отсреща идваше и кола, тогава нещата станаха много плашещи. Доста и от албанците не знаеха как се спират дългите светлини, постоянно имаше някой да ни заслепява. Преди Дуръс покарахме и по нещо подобно на магистрала, която нямаше начертани ленти, нито аварийна такава. Напрежението от карането на тъмно в Албания започна сериозно да влияе на реакциите ми, нямах търпение по – бързо да стигнем и да спрем. Дуръс е втория по големина град в Албания, намира се също на Адриатика, покрай пътя започнаха да светят витрините на доста магазини, появиха се по нови модели коли, изобщо имаше разлика от това което бяхме видели досега в Албания. Другото което и по тъмно се забеляза е огромния брой бензиностанции, всичките някакви местни марки, от големите вериги само Еко се мяркаше тук там. В Дуръс си нямахме на идея къде ще спим, пообикаляхме малко улиците да потърсим някой хотел, но без успех. Иначе още на първото кръстовище станахме свидетели как се минава на червено без да се замислят даже, имаше един и без светлини караше…Спряхме на центъра на града предполагам да обсъдим какво ще се прави и отнякъде се появи местен жител, доста едър и започна да ни говори нещо на албански..Стана ясно, че не е добре да спираме точно през тази сграда, което по късно разбрахме, че общината. Тъкмо се канехме да се изнасяме, кога се появиха някакви негови приятели, естествено с черен мерцедес, които решиха, че ще ни намерят евтин хотел, само да ги последваме до мястото. Сценария изглеждаше леко притеснителен, имайки предвид къде се намираме, но нямахме други идеи, та ги последвахме. След кратко обикаляне стигнахме до една задънена улица, където явно нямаше хотел. Слезнаха албанците от мерцедеса, почнаха да викат да се покаже някой от блока. Не след дълго излезна мъж от близкия блок, поговориха си нещо с момчетата от мержана и ни повикаха. Езика с който се разбирахме с тях беше италиано-немски и разбира се множество жестове. Стана явно, че има свободни стаи, които се намират на 5-ти етаж на блока. До 5 етаж обаче се стигаше само с асансьор, които имаше копчета до 4-тия етаж, за 5-тия трябваше да имаш ключ. На 4-ти етаж ако се слезне, нямаше стълби за 5-тия. Обстановката в стаите беше прилична, но според мен си бяхме в някакъв публичен дом, перденцата бяха доста палави. Беше късно да се отказваме, а и бяхме страшно уморени. Човека който ни даде стаите, живееше на приземието, в стая с 3 момичета на видими възраст около 20 години, той да е бил около 40-те. Те определено не му бяха дъщери…Човека ни отвори подземния гараж на блока и прибрахме там колите. Това беше най – важно за мен, хич не исках да оставяме колите на открито. Иначе хората бяха много любезни, не бяхме обядвали още и ги помолихме да ни покажат някое местенце наблизо за хапване. Часа вече минаваше 22:00 когато ни заведоха в местното заведение за бързи закуски. Хората тъкмо бяха изчистили всичко и се канеха да заключват. Тук албанците ми направиха добро впечатление, като пуснаха наново всичко, само заради нас. След като хапнахме беше вече крайно време да сложим край на дългия ден. Беше ясно, че вече ще ни е трудно да вървим по график, но мисълта, че сме ок и има къде да спим ни беше достатъчно основание да се успокоим и да се подготвим за следващия ден.

Снимки:
Утро над Будва

Товариме Москвича

Будва стария град

Стефан гларуса

Тук малко соц автопарк

Скромни къщи преди остров Св. Стефан

Самия Св. Стефан

Св. Москвич:))

Тук тесния път по който се изгубихме



Албанската граница

Албанска магистрала

Шкодра

Бесен мерджан

Дурес


Всички снимки: http://vaches.snimka.bg/europe/s-rbiya-bosna-h-rvatska-cherna-gora-albaniya-g-rciya-makedoniya-s-moskvich.672836.27040985
По - късно ще кача някое друго клипче, отивам да пия бира сега.

Клипове:
С Москвич в Черна гора
С москвича между черногорско - албанската граница
С москвича в Албания
На влизане в Албания с москвича
Москвич 408и - 1975, Москвич 2140д - 1987

Февруари 19, 2015, 16:18:51
Отговор #15

Неактивен vaches

  • Публикации: 86
Ден 4 – Албания – Гърция
Понеже вече бяхме доста назад с графика четвъртия ден от нашето пътуване започна доста рано. Накупихме малко ядене от магазинче до блока. Така и не видях албанския лек, всичко се обръщаше в евро веднага, условието беше да даваме точно. Имаше си добри страни да сме в подобна държава, всеки вземаше всякаква валута, стига да има какво да дадеш…Потеглихме към град Берат, от там трябваше да търсим вече пътя за Чероводе. В началото пътя беше добър, но това беше за твърде кратко. През повечето време се движихме по пътища подобни на нашите третокласни. Скоростта беше доста ниска и това допълнително усложняваше ситуацията с бързането. Единственото хубаво беше, че караме по светло, определено беше една идея по - лесно. В началото на Берат попаднахме на местен пазар, който беше на пътя, от двете страни, трудно се разминаваха две коли, хора вървяха където им дойде, беше като една малка Индия. Не помня вече дали преди или след Берат ни спряха за проверка пътни полицаи. Това беше и първото ни спиране откакто бяхме тръгнали на път. Провериха ни паспортите и по живо по здраво, не се правиха на интересни. А в Албания определено имаше най – много полиция по пътищата от всички страни които минахме. След Берат движението намаля, пътищата в интерес на истината станаха малко по – добри, явно поради не толкова голямото им използване. Чероводе се оказа град на края на пътя, след него няма други населени места, отново се озовахме в планински район. Започнаха изкачвания и спускания, изобщо движихме се доста бавно. В Чероводе стигнахме успешно към обяд. Там ни чакаше групата която организира рафтинга. Пичовете са от Тирана и се занимават с всякакви екстремни спортове, говореха английски и бяха супер любезни. Набързо метнахме неопреновите костюми и спасителните жилетки и се натоварихме в техния джип. Плана беше да спуснем каньона на река Осуми. Бях гледал предварително клипчета от там, но на живо гледката е доста по – магична. Никой от нас не се беше спускал с лодки и всички минахме кратък инструктаж, след което се натоварихме по лодките. Реката по принцип е доста бърза, но е подходяща за начинаещи индивиди като нас. Каньона е невероятно красив, през няколко метра има водопади. Не знам каква е височината на скалите, но аз лично се почувствах доста малък сред тях. Всичко изглеждаше неземно, не съм бил на подобно място. Спирахме да си направим по някоя снимка, докато се спускахме няколко пъти имаше напрегнати ситуации, но се разминаваше всичко без обръщане на лодката. Вече бяхме към края на спускането, когато първата лодка се обърна. Така и не видях какво точно се случи, но всички бяха във водата, носейки се по течението. Нашата лодка се оказа спасителния екип и тръгнахме да събираме удавници и гребла. Имаше две момичета на обърнатата лодка, едното от които сестра ми, те най – първи се оправиха и излезнаха на плитчина. Едно от момчетата се беше панирало доста сериозно, малко ни изплаши, но в крайна сметка всичко беше наред. Доста се посмяхме после на ситуацията, кой как изгледал и как е преживял обръщането. Това беше като че ли най – приятната част от Албания, определено не съжалихме, че бяхме дошли до това градче. Изпратихме се с момчетата от Аутдор Албания и поехме към границата с Гърция. Така обаче, тук вече помпата на съединителя се предаде. При натиснат педал и включена скорост колата започваше да тръгва сама. Не бях предвидил подобен проблем и нямаше с какво да отремонтираме помпата, или да я сменим. Проблем се оказа само тръгването, но с няколко припомпвания държеше достатъчно време налягане. От Чероводе трябваше да се върнем до Берат и от там да търсим пътя за границата. Това се оказа не толкова лесна задача, в Албания табелите не са кой знае колко много, на няколко места бяха и обърнати. Трябваше да намерим и бензиностанция, в която приемат дебитни карти, понеже нямахме никакви техни пари, а бензина на полото беше свършил. В Албания масово на бензиностанциите се предлагат два вида горива – нашето 95 и дизел. Само на по – големите има 98 и още един вид дизел, тук таме се срещаше и газ. Намерихме една от тези по - големите бензиностанции, на която приемаха карти, даже единия бензеджия говореше и нещо като английски. Полото го напълниха догоре, аз по принцип имах гориво за оставащите километри, но реших да капна едни 20 литра, за всеки случай и добре, че го направих. Тъкмо заредихме и албанеца ни води вътре в една тъмна стаичка, където намираме друг негов колега, черен сух албанец с мустак, който се мъчеше да подкара карто четеца, но явно не му се получаваше, въпреки многото псувни. Пробва и другия да направи нещо, но без успех. Накрая се обърна към нас и ни каза с усмивка „ Донт уърк”. Питам го с евро ще може ли, той с още по – голяма усмивка заклати глава и извади един голям калкулатор. Оправихме сметките, платихме и потеглихме. Качеството на албанския бензин беше сходно с това на босненския, колата иначе казано не искаше да чуе петлите, да не говорим бензиновия филтър какъв цвят придоби. Цената на горивото иначе е с няколко стотинки по – евтина от нашия. Любезните полицаи които ни спряха на идване, още бяха на същото място, спряхме да ги попитаме през кои градове трябва да минем. Хората написаха на едно листче населените места през които трябва да минем и ни изпратиха с усмивка. Все си мислех, че пътя към Гърция трябва да е добър или поне да има асфалт, да ама не. От Берат до границата минахме мисля около 160 170 км за има няма 7 – 8 часа. Това беше най –дългото пътуване през живота ми. Табелите колкото и рядко да се появяваха, никога не бяха с написани колко километра остават до населеното място. Път на места отново липсваше, караше се на 1-ва – 2-ра. След като падна нощта пътуването започна да става още по – трудно, покрай пътя буквално липсваха населени места, непрогледен мрак ни беше заобиколил. Нямаше как да снимаме в тъмното, но на места пътя приличаше на селска пътечка, ако не карахме след няколко коли с гръцки номера, щях да се притесня, че отново сме объркали пътя. Заваля и дъжд, на мен започнаха да ми изтичат очите, никой от нас не беше и обядвал, цял ден бяхме на малко суха храна от сутринта. Явно желанието час по – скоро да се махнем от тази страна ни държеше в кондиция. Едва 10-та километра преди границата се почви нормален път. В далечината се виждаше контролно пропускателния пункт и на нас ни светнаха очите. Два километра преди границата им имаше хайка от гранични полицаи, които спираха всичко наред. Полото беше първо, мина само с отваряне на багажника, ние също отворихме багажника, провериха паспортите, малко разпит имаше кой откъде идва и накъде отива и ни пуснаха. Часа беше към 00:00 когато се наредихме на граничния пункт. Беше голямо щастие. Имаше супер много албанци, които минаваха в Гърция пеш. След като ни биха печатите, веднага след гишето ни чакаха овълчени албански митничари с фенерчета и пак всичко наново. Тоя път полото на Мария беше повече тарашено, отваряха предния капак, махаха уплътнения, при мен дойде едно дребно митничарче, пита ме как се казвам, накараме да отворя капака, пак ме пита как се казвам, и ми пожела приятна вечер. Между временно Мария вече се караше на тоя дето я караше да маха уплътнението. На гръцкото гише падна голямо чакане, първо един бус със черни албанци, после една камара пешеходци, дойде и нашия ред. Честно казано вече бяхме попаднали в цивилизацията, изобщо не ме бъркаше да почакаме. Византийци са гадни копелета, никога не съм ги харесвал, отнасят се с едно пренебрежение, и след гишето пак проверка на багажа, счупи ми се пружината на ключалката от отваряне и затваряне. Всичко беше наред и ни пуснаха. Стефчо пое управлението, а аз позадрямах, бях на ръба на изтощението. По план трябваше да спим някъде покрай Метеора, но понеже все още се движихме назад с графика решихме да търсим спане в Янина. Бензина ни стигна точно до града, лошото беше, че в Гърция бензиностанциите масово не са денонощни, мързелива нация, а още по - лошо беше цената на литър 95 от 1.89евро…намерихме един Шел и заредихме 20-на литра. Намерихме бързо хотел, където да останем за вечерта, часа беше вече към 02:00. Настанихме се набързо и всички заспаха като заклани. Усещането да влезнеш от Албания в Гърция беше супер, разликата е огромна.

Снимки:
Изглед от блока, в който спахме, миризмата от морето беше доста неприятна

Пазара в Берат



Китайска УАЗ-ка някъде в провинцията

Малко преди Чероводе

Най - сетне, мечтаната дестинация

Джипа, в който се возихме 12 души


Вече спускаме река Осуми




По живо здраво Албания..


Всички снимки: http://vaches.snimka.bg/europe/s-rbiya-bosna-h-rvatska-cherna-gora-albaniya-g-rciya-makedoniya-s-moskvich.672836.27061263

На излизане от Албания с москвича
Москвич 408и - 1975, Москвич 2140д - 1987

Февруари 19, 2015, 16:20:57
Отговор #16

Неактивен vaches

  • Публикации: 86
Ден 5 – Гърция – Македония

Утрото беше мрачно, сипеше се поредния пороен дъжд. Бяхме се върнали в нашата часова зона, съответно всички се бяхме успали, честно казано вече не ми пречеше изоставането, в Гърция се пътува доста по – леко. Гърция беше и единствената страна, в която съм бил и преди, там не ми беше кой знае колко интересно, нещо не са и на сърце. Тях рецесията явно ги е застигнала здраво за изминалите две години, откакто бях там. Всичко е станало страхотно скъпо. Съвсем бавно оправихме багажа, закусихме и се изнесохме от иначе не толкова добрия хотел. Предните вечери спахме за по 8 – 10 евро на вечер, в Гърция ни вземаха 15. От Янина започва почти веднага магистрала. Времето беше супер не благосклонно към нас, дъжда не спираше да вали. Към края на магистралата нещата започнаха да се нормализират отново. До Метеора километрите не бяха много, но магистралата свършва по някое време и до манастирите продължихме по познатите планински пътчета. На места застигахме камиони, образуваха се колони, което идеално пасваше на прекрасните гледни които се откриваха пред нас. Стефчо беше поел управлението на Москвича, аз още се отърсвах от Албания. Не след дълго спускането свърши и в далечината се появиха скалите, на които са издигнати манастирите. След кратко катерене се озовахме на най – високия манастир. Противно на моите очаквания нямаше много хора, явно заради лошото време. Горе се видяхме с тревненско семейство, дошли с колата си до Метеора. Много драго ми стана да видя кола с регистрация ЕВ. Човека се хвана за главата като му разказах къде сме били и къде ще ходим. Гърците проявиха също голям интерес към Москвича, явно нещо ново беше за тях, разпитваха каква е колата, на колко е години. Самите манастири мен лично не ми допаднаха, но гледката от скалите беше райска. Изглеждат точно като гъби, поникнали на сред полето. Забавен беше един грък на мотор, който като видя колите спрени до пътя се провикна от далеч „аааа Бербатов”…:д След като изщракахме една камара снимки, се спуснахме до селцето в подножието на планината, където хапнахме и заредихме с гориво. В Гърция това ни беше планираната спирка, следващата дестинация беше Охрид, Македония. Отново поехме по пътя, вече слънцето грееше с пълна сила, в Москвича звучеше Уикеда, изобщо идилията беше пълна. Интересен беше пътя до магистралата, не знам поради каква причина беше права, остър завой, права остър завой, при положение, че карахме през леко пресечена местност, където можеше да се измисли по – право трасе, явно да не се увличат много по скоростта, знам ли. Както си криволичихме по завоите, се появиха куки, единия съвсем небрежно, сякаш със последни сили помаха с ръка да спрем. Последваха обичайните въпроси, къде сме ходили къде ще ходим, багажника, документите. Полицаите бяха супер мързеливи, записаха колата и нас и ни пуснаха. Не след дълго се появи и магистралата към Солун. Москвича закова 100 километра, най – безболезнената скорост за него и нас по подобен път. Тук леко вече се усещаше, че бавим полото, но без 5-та скорост просто е мъка по магистралата. Нашата цел беше град Флорина, откъдето трябваше да търсим македонската граница. В северна Гърция пейзажа е като нашия, все пак това са си български земи. След няколко часа каране влезнахме във Флорина, малко градче непосредствено до границата. Както си карахме по главната им улица срещу нас минаха 2 мотора с полицаи. Не им обърнах особено внимание, понеже гледахме за табели. Не им обърнах внимание когато същите мотори обърнаха и почнаха да карат до нас. Обърнахме им много сериозно внимание вече когато ни изпревариха с мръсна газ и ни чакаха след 100-на метра с палка в ръка. Третото ни спиране от полицаи мина почти като всички останали. Пак разпити, къде на английски, къде на „македонски”, пак багажника да видят, пак документите, тоя път си им дадох личната карта, не се изкефих да ме третират като албанец там. Единия от тях шеговито ме пита тая кола на дядо ми ли е. Върнаха документите и уж обясниха пътя на приятелите в полото и ние вземахме, че не го намерихме. След кратко лутане, се озовахме на междуселски път, на който имаше табели с надписи Югославия. Карахме си по пътя, където нямаше пукната кола или човек, само няколко малки селца през които минахме и изведнъж межди нас и полото се настани един нисан. Аз не карах бързо, но нисана не ни минаваше…не след дълго зад полото се почви и един джип, тогава от нисана се извадиха едни сини буркани, едни сирени се пуснаха и аз си спрях. Слизат някакви бабаити от колата, свалям прозореца и се почва да ми се говори на гръцки. Изчаках най – учтиво да си свърши мисълта човека и му рекнах ‘не те разбрах” Тогава изведнъж почна да говори и на английски и на македонски, извади една карта и ми сочи надписа „police”. Само такива не ни бяха спирали, но за всичко си има първи път. Тия, за разлика от предните бяха доста неучтиви, малко си бяха вкарали филма, използваха фрази от типа на „всички ръце на краката, никой да не бърка по джобовете, ръцете да седят така, че да ги виждаме”. Мен лично ме напуши на смях и не успях да се сдържа много. Накараме да излезна от колата, след като разбра, че идваме от Албания, почна да пита „хашиш, марихуана, амфети” Аз с усмивка му отвърнах, че нямаме нищо подобни, само едно шише с ракия. Пет пъти ми каза, че ще проверят, аз път пъти му отговорих, да почва по – бързо. Пича извади едни гумени ръкавици и почна..от мен. След като обиколи всички джобове, почна с багажника. На Стефчо раницата беше най – отгоре и тя беше първа. Бърка в самара вади ръсни чорапи, ние със Стефан се хилим, най беше забавен като бръкна в скъсания джоб на късите гащи на Стефчо и ръката му излезна от крачола, даже полицайчето не успя да сдържи усмивката си. Тъкмо приключваше с първата чатна, когато до него дойде един от чичковците от джипа и му каза да приключва. Междувременно на хората от полото нищо не ум се случи, явно доста криминални се изглеждали с Москвича. Най ме зарадва, когато куката си свали ръкавиците и ги хвърли на поляната. Питам го нямате ли кошчета за тази цел, той най – спокойно каза „това ми е коша”…На изпроводяк му предложих да опита от ракията, но се оказа железен и отказа. В действителност ние нямахме абсолютно нищо да крием, просто тия проверки страхотно много ни бавеха и колкото и да ми бяха забавни, към края вече и опъваха нервите. За има няма 15 минути вече се бяхме наредили на гишето да чакаме за печати. В Охрид ни чакаше мой колега от университета, та се чухме с него да се разберем къде да го търсим и казахме едно голямо чао на Гърция. Май от цялото пътуване там беше мястото където не ми хареса кой знае колко, гадното им надменно държание ми дойде в повече. Вече бяхме в братска Македония и се чудихме тук какво ще ни застигне. Минахме през Битоля, град с отявлен соц образ, множество панелки, и малки къщи. След Битоля, започна да се стъмва, а пътуването на тъмно за мен е ужасно, първо заради не добре регулираните фарове на Москвича, второ заради голямата умора вече. Пътя от Битоля до Охрид ми се стори доста. Другото кофти на пътуването по тъмно е че нищо от това което е покрай теб не може да го видиш. Впечатление никакви не събрах. Моя колега има къща в село Лагадин, и това беше задачата пред нас, да намерим въпросното село. По принцип не е нещо трудно, но когато си записал името на селото на телефон, на който му е паднала батерията, а никой не си спомня името му, нещата стават една идея по – сложни. Все пак ни ориентираха местни. В самото село беше тъмно като в кучи …Никаква лампа, никаква светлина. Ако не ни беше посрещнал Мише, моя колега, трудно щяхме да се оправим. Селото се намира на бряга до Охридското езеро, нещо като вилна зона. Посрещнаха ни много топло, за първи път се почувствахме супер спокойни, аз даже не заключих и колата. И то човек като се отпусне му се допива, а още не бяхме опитвали стефчовата ракия, та беше подходящ момент да я видим колко е серт. Е, беше си доста серт, стана едно мазало, но тук никой не може да разкаже пълната история. Аз успешно успях да се събудя към 4 и да завлека Стефан да спи, че само двамата можехме да управляваме москвича, а на следващия ден ни чакаха 600 км.

Снимки:
На изхода от Янина

А в България защо няма табели с РАКИЯ

Метеора






Тежък момент с тия цени

Вече в Охирд


По магистралата, сушим си гащите иначе на парното
С Москвича в Гърция
На тъгване от Метеора
С Москвича в Гърция
Москвич 408и - 1975, Москвич 2140д - 1987

Февруари 19, 2015, 16:22:37
Отговор #17

Неактивен vaches

  • Публикации: 86
Ден 6 -  Македония – България
Последният ден започна не толкова весело, колкото свърши предната нощ. Единственото хубаво беше, че поспахме до по – късно. Вече по светло видяхме гледката към Охридското езеро. На мен лично ми беше доста трудно да гледам, затова се захванах с гласенето на багажа ни, докато нашия домакин се опитваше да се свести от вечерта. Кой пи кафе, кой чай, дойде време да си ходим от много приятната къща на Мише. За първи път от началото на пътуването ми се оставаше още за една вечер поне, но нямаше как, имахме да следваме план график все пак. Стигайки в Охрид усилено започнахме да обикаляме да търсим Лукойл, че Москвича ни беше зажаднял за истинско гориво. След като напълнихме отново догоре се понесохме до стария град. Трудно ми беше да карам, единственото за което мислихме всички беше да намерим хапване. Уж намерихме някакво заведение за бърза храна и поръчахме, но се наложи да чакаме около 20 мин за по един сандвич, не знам какви са им разбиранията за бързо хапване на братята, но определено са различни от нашите. Общо взето това мога да кажа за Охрид, единственото което успях да направя, беше да се опъна в колата, докато другите обикалят. Направихме си разбира се някоя снимка на фона на езерото, докато чакахме другите да се съберат. Един чичо ми стана любимец, който обикаляше с колелото си и на всяка кола с чужд номер предлагаше флаери за някакво хотелче, но го правеше толкова бързо, че нито разбираш откъде е дошъл, нито къде е заминал. Вече наближаваше обяд и дойде време да си ходим към родината. Самата мисъл, че ще се прибираме ме беше обзела, нямах търпение да видя българската граница. Все пак не бях в състояние да карам, затова Стефчо пое управлението. До София ни чакаха 408 километра според табелата, общо взето нищо като за нас вече. Пътя до Скопие беше приличен, имаше нещо като магистралата, за която супер досадно се плащаше на има няма 20 километра, като се почна от 20 денари, че се стигна до 50 в края. Докато се качим на магистралата, че и след това нямаше село през което да минем и да няма поне 2 джамии и новостроящи се къщи. В едно от селата даже на всеки стълб и всяка къща се вееха албански знамена, нещо според мен крайно недопустимо. Шиптерите се множат главоломно, имаше и указателни табели на кирилица, задраскани със спрей и написано отгоре на албански имената на селищата. Общо взето нищо добро не я чака Македония, нещата са доста плашещи. По магистралата пак бяхме се закрепили на 100 – 110, музиката беше за фон, според мен вече всеки си мислеше какво му се е случило до момента, период на оценка на изминалите няколко дни. Магистралата свърши и поехме по не толкова добър път, но след Албания вече на никой не му правеше впечатление. След като вече се бях по освестил се хванах да карам. Пътя ми минаваше много бързо, предполагам заради мисълта, че си идвахме към България. До границата отново и за пореден път трябваше да катерим баири. Макетата ни пуснаха бързо, без много, много да ни проверяват. Толкова развълнуван не се бях чувствал, както когато влезнахме на българска територия. Веднага разказахме на митничарите къде сме ходили и минали, те не можеха да повярват, че сме минали толкова път с Москвича. Естествено пак се отваряше багажника и се питаше за нещо за деклариране, но явно няма как, процедурата си е една навсякъде. Вече в България поехме към София. В тази част от страната не бях стъпвал никога и ми беше интересно както в другите държави където бяхме. Истината е, че няма такова прекрасно чувство, като това да се почувстваш у дома. Човек трябва да види свят, за да разбере какво си имаме тук. И небето и полето и слънцето изглеждат по различен начин над нашата България. Истината е, че се радвах изключително много, че отново бяхме в България! В София се спряхме да си кажем довиждане и да си направим снимка като за финал на пътуването и всеки пое нанякъде. Вече беше към 20 часа и почваше да се стъмнява. Оставих сестра ми и поехме към Стефчо. Той съвсем приятелски предложи да остана за през нощта, но моята крайна цел от пътуването си беше Габрово. След хубава вечеря след толкова дни ядене на консерви и други подобни храни поех към родния град. Пак си валеше, вече беше станало 21 и 30, когато излезнах от София. Направих фаровете горе долу да светят прилично, така че да не се напрягам толкова докато карам. Вече бях сам в Москвича и това си личеше доста, пак живна машинката. Движението беше доста спокойно и единственото с което се борех беше това да не заспя зад волана. На магистралата ме спряха и наши родни полицаи за превишаване на скоростта, което с Москвича звучи леко смешно, но беше факт. Веднага им разказах откъде идвам и защо бързам, естествено първия въпрос беше „абе ти кво работиш”, след което ме пуснаха по живо по здраво. В Габрово бях към полунощ, на върха на щастието, че съм завършил успешно това приключение, както аз, така и Москвича. Километража показваше изминати 3089 км от и до гаража. Въпреки появилите се проблеми по колата, мисля, че се представи доста добре. Москвича стана на 163 километра, по важното е, че стана част от спомените ми за цял живот и за секунда не съжалих, че тръгнахме с него, изобщо цялото пътуване нямаше да е същото. Дано разказа да ви е бил интересен, не съм от най - даровитите писатели, просто реших да споделя с вас преживяното. Както са казали хората апетита идва с яденето, така и тук това пътуване отвори голям апетит за още подобни авантюри, не е страшно, просто човек трябва да се реши да го направи. Ако някой има въпроси да пита.

Гледката от къщата

И самата къща

Цони Вокер а.к.а Джони


За спомен и от Охридското езеро

Групата - от ляво на дясно - Стефчо, аз, Румен, Виктор, Мария, Ивайло, Михаела - сестра ми, Веско.
Москвич 408и - 1975, Москвич 2140д - 1987

Февруари 19, 2015, 19:06:18
Отговор #18

Неактивен didotooo

  • Публикации: 2836
  • ☆☆Datsun 300 ZX 50th ANNIVERSARY☆☆
    • Z point Varna
Уникално пътуване е било ! Добре се е справил москвича. Нищо общо няма със скуката да пътуваш в модерен автомобил  :D

Февруари 19, 2015, 20:52:13
Отговор #19

Неактивен fifo

  • Публикации: 1140
С огромно удоволствие изчетох историята. Хем ми върна позабравени спомени, хем малко завидях. Като дете правихме три пъти авто круизи до южна Полша със фамилията, като първият път беше с Осмака и то с ремарке с двускатен метален покрив. Най-железният автомобил. Най-ярко си спомням баща ми като навръщане зареди във Видин и каза: "А, ето го моя си москвич, през цялото време на пътуването имах чуството, че карам някой друг".
Много хубави преживявания, моменти и спомени.
Браво, браво.
we all have wings, but some of us don't know why