На 29 май 1944 г. дясната ръка на Сталин, Лаврентий Берия, пише доклад с искане за изселване от територията на Крим на всички Българи. Вината им е, че са останали живи по време на германската окупация на полуострова и че са Българи. Дават им 20 минути срок да напуснат домовете си. И на 6 юни 1944 г. над 13 000 българи от Крим са депортирани в Башкирска и Мирийска автономни републики, в Кемеровска, Свердловска и Кировска области на Руската федерация, както и в Гуриевска област на Казахстан. В запустелите български села съветският режим заселва 17 000 семейства от други части на Русия.
Масовият глад през 1946-1947 г. е поредното тежко изпитание за българското население в Бесарабия. Количеството на умрелите тогава е толкова голямо, че не успяват да ги регистрират и погребват. И това не е първият, а ТРЕТИЯТ ГЛАДОМОР в Съветския съюз. При това съзнателно организиран от Сталин и обкръжението му, за да се намалят „гърлата”. И докато стотици хиляди измират от глад в същото време СССР, само през 1947 г.,изнася на Запад 3,2 милиона тона зърно с официална цел: „закупуване на оборудване за възраждащата се индустрия”. Неофициалната е друга: за да имат западна валута с която да купуват храни и лукс негодниците в Кремъл. А ги наричам така, защото за тях човешкият живот няма стойност. Българинът Василий Митков в книгата си „Голготата на българите в Таврия” разказва как, за да спасят поне децата си, родителите са криели пшеничени и царевични зърна в саморъчно изработени „цървули” за което законът ги е заплашвал с 10 години въдворяване в сибирските концлагери.
Руската омраза срещу българите датира далеч преди съюзниците-разбойници СССР и нацистка Германия, да се хвърлят един срещу друг в смъртна схватка. Още на 1 февруари 1938 г. народният комисар на вътрешните работи, друг архинегодник – Николай Ежов, подписва заповед за „национална операция срешу Българите”. В нея те са определени като „националност спрямо която трябва да се приложи репресия”. И десетки хиляди са прогонени от родните им места. А когато през лятото на 1941 г. съветската армия панически бяга и отстъпва пред немските войски, по заповед на Сталин голяма част от българското население в Таврия е избито с цел „да не се оставя работна ръка на немците...” И до днес няма официално извинение от Русия за геноцида срещу българите в СССР. И т.нар. български патриоти мълчат и не повдигат въпроса.
По време на германската окупация на 20 април 1942 г. българите от село Инзовка написали писмо до българския цар Борис III с молба да им разреши да се завърнат в „прародината си”, защото „всеки българин е щастлив само в родното си огнище на Дунава и Балкана”. Приносител на писмото става поетът Мишо Хаджийски. Царят е благосклонен. И основната група изселници тръгват за България през септември 1943 г. Презимуват в Буджак, южната част на Бесарабия. През пролетта над 1 500 български семейства продължават към мечтаното отечество. Преминават Дунава и българите ги посрещат с радост, а правителството, което комунистите наричаха „фашистко” им отпуска безвъзмездно от държавния фонд по 4-5 хектара земя на всяко семейство. Знам, че ще попитате: защо? Много ясно защо. Защото българската държава, преди комунистите да я завладеят, е била... българска държава. След 9-ти септември 1944 г. тя само по документи се води такава, а в действителност е поредната съветска колония. Затова и както вече научихте, два пъти БКП прави опит да превърне България в 16 република на СССР.
Но няма край българската Голгота. Само няколко седмици след 9 септември 1944 г. всички завърнали се в Отечеството таврийски българи са обявени за „изменници на съветската родина” и по заповед лично на Сталин правителството на Отечествения фронт и на БКП започва да ги издирва и депортира обратно в СССР. Товарят ги на „конски вагони”, а сетне от Кюстенджа и на шлепове. Част от тях са издавени в Черно море, а останалите безследно изчезват в концлагерите в Сибир. Малцината оживели са заселени в Таджикистан. И отново единствената им вина е, че са българи, върнали се в родината си. Стотици таврийски българи са разстреляни още на Дунава. Не избягват репресията и останалите в СССР наши сънародници. На тях им лепват клеймото „предатели” и следва присъдата: „изкупуване на вина пред родината” – 10 години концлагер. А вината им е само една. Останали са живи по време на германската окупация.
И един парадокс. След Гладомора, през 50-те години, заплащането на труда в т.нар. колхози (земеделски стопанства) на СССР е в натура, както е било при феодализма. За първи път българите живеещи на село в СССР виждат пари през 60-те години. Но срещу тези хартийки наречени рубли, няма стоки, които да купят, а особено тежко е снабдяването с хляб. И така е в СССР 15-20 години след „победата” в т.нар. ”Велика отечествена война”. В същото време „победените” германци вече гонят първенството по стандарт на живот в Европа. Необходимо ли е друго доказателство за тоталната некадърност на съветската система и за глупостта на Българските комунисти, които я въвеждат у нас?