Ето, че отново бях изненадан от непокорният нрав на този необязден жребец (москвича) ,
и бях изхвърлен на най подходящото за случая място.
След всички суеверни приказки на Павел, имаше момент в който и аз започнах да се
замислям във последователността на невероятно стеклите се обстоятелства.
Намирах се в така натовареният пиков час, по средата на огромно кръстовище в Одеса.След многократните ми опити да избягам от тази ситуация, не спирах да се опитвам да събудя Москвича.
Но той не искаше и да чува за тръгване, и вероятно се
забавляваше на своята известност на тази препълнена арена на събитията.
Знам ли?
Вероятно беше свикнал да бъде център на внимание и звезда...
Не след дълго се появиха трима случайни минувачи (пешеходци) ,
и дори и с риск за живота си, навлезнаха във натовареното кръстовище.Без излишни приказки,и организирано ме избутаха на безопасно място.
Бях изумен, че все още има такива добри хора, които са готови да раздават своята добрина, без да очакват нищо в замяна.
Честно да Ви кажа, в този момент така и не разбрах какво стана.Мислех си, че вината е в газовият клапан.С помощта на така милите помощници уточнихме, че в този момент той сработва.Опитах да променя центровката на делкото, и това ме спаси от тази неловка ситуация.
Москвича взе, че запали.Благодарих на своите помощници и потеглих към изхода на Одеса.
Мисля, че ми отне около два часа за да пробия този огромен трафик и ето, че най-после бях извън предградието на града.
Изминах голямо разстояние със опънат смукач и разстроена центровка, като переодично спирах и се опитвах да я коригирам.Преминах първата си граница с Молдова безпроблемно и идентично при влизането ми с автобуса.Въоръжените войничета единствено ме попитаха за къде пътувам и ми дадоха някаква бележка с печат, след което ми я взеха на излизане от Молдова.И така пътувайки от град на град, се радвах на усмихнатите лица на хората, които все едно се възхищаваха и приветстваха влизащата им в града съветска "танкова" техника.
Показвайки ми част от своята история, и може би тъгата им по едно не толкова далечно минало.След цялата тази неописуема еуфория,неусетно посрещнах залеза на слънцето и настъпването на вечерта.
При спирането ми на една от бензиностанциите, москвича отново каза, че не иска да запали.Отново изкарах огромен късмет, че при вида на тази запазена антика, винаги се намираха хора които да помогнат с каквото могат.
Този път добрите хора се оказаха земляци, или по-точно бесарабски българи.Бяха изумени, че ме срещнаха, и настоявайки да не пътувам през нощта, ме канеха на гости.Не мога да Ви опиша ентусиазма им който се прояви, веднага след като разбраха, че съм българин.При мисълта им за България, в очите им се виждаше смесица от тъга, надежда и безгранична любов.Имах чувството, че те ме приемаха не само като свой роднина, а дори и нещо повече....Със огромно нетърпение очакваха да научат възможно повече за своята втора родина, и показвайки своето огромно гостоприемство, се надяваха да остана.Съжалявам, че нямах време да остана, и въпреки предупрежденията им, аз продължих по своят път.
Беше труден прехода ми през новият пътен участък, поради липсващата маркировка и най-вече, с постоянно изскачащите неосветени изненади, поради безотговорно зарязаните довършителни материали и строителни съоръжения.
Но въпреки това, пътуването ми беше приятно благодарение на честите сигнални поздрави, на разминаващите ме МПС-та.
При навлизането ми в град Измаил, пътят отново беше в същото състояние,както при влизането ми в Украйна.Поради лошата пътна настилка, се наложи да преминавам почти всяко едно населено място до границата, на първа предавка и често на полусъеденител.
Като в извън населените места, при нужда използвах алтернативните черни пътища.В този участък се разигра и една интересна и необичайна ситуация.
Известно време ме следваше един микробус фолксваген,
разбира се без рег.номера и със затъмнени стъкла.Няколко пъти ми свиреше със своят клаксон, вероятно пригласяйки ме да спра.
Усетих, че тук ще става нещо..., и се съсредоточих със съобразяване на пътната обстановка и мислено отработване на всевъзможни мои бъдещи реакции.
Водача на буса усети, че не мисля да се подчиня на неговият призив (команда), и в един момент реши да ме подбутне (като на филм) с неговата броня.
Предвиждайки неговите действия, ускорих москвича, след което усетих лек удар в лявата част на задната броня.
Успях да го изненадам със пъргавостта на този видимо стар москвич, и съдейки по мястото на удара се досещах, че едва ли шофьора на този бус е искал само да ме сплаши...
След това започнахме нещо като гонка.
Вече ужасната пътна настилка не беше приоритет за мен, и ускорявайки се опитвах да не стана жертва на преследващият ме хищник.
Представям си "хищника" как е бил изненадан от пъргавината на своята "плячка".
През цялото време се опитвах да не му позволявам да ме изпревари, извършвайки резки маневри, сечейки неговият път.
Предполагам, че вече високата ни скорост не е била разумна за преследващият ме бус, за да последва повторен удар.Усещах, че нямам никакъв шанс да го спра, но инстинкта ми за самосъхранение покачваше адреналина, който ми даваше всичката тази
лудост и сила.
Не след дълго, в далечината проблеснаха първите индикиращи живот светлинки.Наближавахме село Картал. След навлизане в този спасителен за мен оазис, буса зад мен забави своята скорост.
Вероятно са знаели, че на едно от кръстовищата има полицейски пост.Там се разделихме, като на кръстовището буса спря до мен.Затъмнените му прозорци се отвориха, и там видях видимо пияна компания от младежи, които изглеждаха приятно въодушевени и ме снимаха със своите телефони.
За моя огромна радост там ги видях и за последно.
На това кръстовище те продължиха за Болоград, а аз за гр.Рени.
Следва продължение.